Дийн Кунц - Пророчество

— Няма нищо, Хонкър. Осъзнах истината преди много време. На кръстовището не завихме нито наляво, нито надясно. Оттук вече можех да се ориентирам. Направо трябва да беше имението на Сноу, пред което бях паркирал шелбито си, точно срещу банката, до градския площад.

Кринкъл каза:

— Бях с Пунч на арената. Заедно правехме елементарната взривяваща се клоунска кола, евтиния номер с крака в кофата, смешката с дъжда под чадъра и дори номера с мишката в гащите, които никой не може да прецака…

— Но аз ги прецаках всичките — мрачно изрече Пунчелино. — Публиката му се смя — уточни Хонкър.

— Нали това се очаква? — попита Лори.

— Това не е хубав смях — рече Пунчелино.

— Наистина, госпожице, това е гадничко — каза и Хонкър. — Те се смеят на, а не с него.

— Как можете да усетите разликата? — учуди се тя.

— О, лейди, ако си клоун, усещаш — поясни Кринкъл.

Докато се движехме под Сентър Скуеър Парк, бях шокиран от промяната в отношението на двамата мъже. Изглеждаха по-приятелски настроени към нас, по-общителни. Лори вече беше госпожица и лейди вместо неодушевен предмет.

Вероятно трите милиона ги бяха разведрили. Или пък Пунчелино беше поговорил с тях. Беше им обяснил кой съм и те вече не гледаха на нас като на заложници, а като на почетни клоуни.

Може би възнамеряваха да ни очистят след малко и предпочитаха да застрелят хора, с които са създали връзка. Опитвайки се да разсъждавам като психопат, се питах: „Какво ли е да застреляш непознат?“ В настроение да се самобичува Пунчелино разкри:

— Вместо да си заклещя крака в кофата, веднъж си заклещих главата в проклетото нещо.

— Това звучи доста смешно — каза Лори.

— Не и както го направи той — увери я Хонкър.

— Те ме освиркаха — отбеляза Пунчелино. — Освиркаха ме от голямата сцена.

Пред количката, дърпайки, както Хонкър буташе, задъхан, Кринкъл му рече:

— Ти си добро момче, Пунч. Това е важното. Щях да съм горд, ако беше мой син.

— Много мило, Кринкъл. Много мило.

— Какво му е толкова великото да си клоун? Дори когато наивниците се смеят с теб, те се смеят на теб, а и служебните привилегии не си заслужават — каза Хонкър.

На края на коридора се озовахме пред друга масивна дъбова врата с железен обков. Отвъд нея беше подземието на имението Сноу.

Тримата мъже осветиха пространството със силните си фенерчета. Най-много се набиваха на очи експлозивите с вградени в тях детонатори, поставени стратегически из огромната стая в основите на поддържащите колони.

Установих, че четвъртото ключово място от градския площад — Съдебната палата — беше подготвено да се взриви. Тихото, малко Сноу Вилидж щеше да е новина номер едно. Лекарите са странни птици, особено ако нещо в рецептата куца, така че попитах Пунчелино:

— Защо тук има фенери, а в тунелите — свещи?

— Свещите придават автентичност — обясни той. — Аз съм познавач на автентичното във всичките му форми, но то все по-трудно се намира, в този все по-пластмасов, полиестерен свят.

— Не разбирам.

Той ми отговори с някакво съжаление:

— Не разбираш, защото не си артист.

Това не ми помогна много да разбера, но вече бяхме стигнали до кухненски асансьор от деветнайсети век със сгъваема месингова портичка вместо врата. Задвижваше се от макари и тежести и имаше капацитета и механичната сила да приюти количката с парите.

Изкачихме четири стълбища, докато стигнем до кухнята в задната част на партера. Светлината на фенерите разкри бели керамични плотове, блестящ мед и релефно стъкло. Забелязах голяма лъскава гранитена подложка на един керамичен плот. Това беше идеалната повърхност за приготвяне на тесто за кексове и пити. Дори и ако Корнелий е бил алчен, експлоатиращ, кръвопиещ, злобен лицемер, олигавено, ядящо бебета прасе, както го беше описал Кринкъл, в него все пак е имало нещо добро, щом е имал специално отношение към сладкишите.

— Вижте тази невероятна стара желязна печка — каза Хонкър.

— Храната е имала истински вкус, когато е излизала от тази сладурана — добави Кринкъл. — Защото е била автентична — поясни Пунчелино.

Хонкър постави фенерчето си на плота и дръпна лоста, който задвижи кухненския асансьор, и донесе резултата от банковия обир в кухнята.

Пунчелино застреля Хонкър в гърдите, Кринкъл — в гърба и докато се свличаха на пода с викове, ги простреля по още два пъти.

Непредвидимостта и жестокостта на тези убийства поразиха Лори и тя не продума, но мисля, че аз изкрещях. Не можех да бъда сигурен, защото крясъците на жертвите — по принцип кратки — са ужасни и по-силни от полусподавения писък, който бях или не бях произвел.