Дийн Кунц - Пророчество

— Ако беше само това, нямаше да го накарат да млъкне — добавих. — Заплашват да убият баба ми Роуина, ако проговори.

— И нея я бият — каза Лори.

Не можех да преценя дали искаше да помогне, или да навреди.

— Само веднъж — уточних аз.

Лори разкри:

— Избиха и зъбите.

— Само два зъба — побързах да я поправя, притеснен, че може да прекалим.

— Разкъсаха и ухото.

— Не ухото — уточних бързо. — Шапката.

— Мислех, че е ухото — каза Лори.

— Шапката и беше — настоях аз с тон, който казваше „стига толкова“. — Скачали са върху шапката и и са я разкъсали.

Пунчелино закри лицето си с ръце, заглушавайки гласа си:

— Да разкъсат шапката на възрастна дама. Шапката на възрастна дама. Всички страдаме в ръцете на тези чудовища.

Преди Лори да заяви, че доверениците на Вирджилио са отрязали пръстите на баба Роуина, попитах:

— Къде е прекарал баща ти последните двайсет години?

Махна маската от пръсти от лицето си и отвърна:

— На път, винаги в движение, две стъпки пред закона, но само стъпка пред частните детективи на Вирджилио. Отгледал ме е на десетки различни места. Наложило се е да се откаже от голямата кариера. Великият Конрад Бизо… принуден да се изявява като клоун в малки шоупрограми и да се унизява като клоун на детски партита, в автомивки, на карнавали. Заставен да живее под фалшиви имена — Чийзо, Гигълс, Клапо, Соси.

— Соси? — попита Лори.

Пунчелино се изчерви:

— За известно време той беше клоун в стриптийз бар. Такова унижение. Мъжете, които ходят по такива места, не могат да оценят гения му. Те се вълнуват само от цици и дупета.

— Простаци — съгласих се аз.

— Измъчен, отчаян, постоянно кипящ от ярост, изплашен, че пратеник на Вивасементе може да го открие във всеки един момент, той беше добър баща, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, въпреки че Конрад Бизо беше загубил способността си да обича, когато загубил майка ми.

— Холивуд би могъл да направи от това страхотна мелодрама — каза Лори.

— Баща ми мисли, че него трябва да го играе Чарлс Бронсън — съгласи се Пунчелино.

— Ненадминатият крал на мелодрамите — пак се обади Лори.

— Детството ми беше студено, лишено от любов, но това беше донякъде компенсирано. Например, докато се подготвях за деня, в който ще трябва да издебна и да убия Вирджилио Вивасементе, още на десет години научих страшно много за оръжията, ножовете и отровите.

— Другите десетгодишни момчета не знаят такива полезни неща — каза Лори. — Само бейзбол, видеоигри и картички Покемон са им в главите.

— Не ми даде любов, но поне ме спаси от порочния Вирджилио… искаше да ме научи на нещата, които го бяха превърнали в легенда.

Силен, неприятен звън се разнесе из стаята.

Най-отгоре на стълбището, Хонкър и Кринкъл бяха отворили стоманената врата, измъкнаха я от рамката и я хвърлиха на земята.

— Сега трябва да свърша моята част от работата — каза Пунчелино. Гневът и омразата се изпариха като поставени на реостат и топлота и нещо, което можеше да мине за обич, озариха лицето му.

— Но не се притеснявай. Когато това свърши, аз ще те защитя. Знам, че можем да разчитаме на теб. Ти няма да ни предадеш. И косъм няма да падне от главата на сина на Руди Ток.

— А аз? — попита Лори.

— Ти ще трябва да умреш — отговори той без колебание, усмивката му повехна в любезно механично изражение, а очите му внезапно се изпразниха от състрадание.

Ако злото беше лудост, а лудостта можеше да бъде смешна от безопасно разстояние, то малко бяха лудите с чувство за хумор. Ако приемем, че Пунчелино имаше такова, то със сигурност не беше достатъчно изкривено, за да създаде такъв сюжет. Знаех, че е сериозен. Щеше да освободи мен, но щеше да убие Лори.

Бях шокиран и не можах да реагирам на момента, но когато той се изправи и тръгна, извиках:

— Пунч, почакай! Трябва да ти кажа една тайна.

Той се обърна към мен. Мрачното му лице изведнъж светна, като ято птици, рязко сменящо посоката си, за да се влее във внезапно появило се течение. Каменното изражение и студеният поглед бяха изчезнали. Сега целият беше блясък и приветливост: красиво лице, страхотна коса, светещи приятелски очи.

— Лори — казах му — ми е годеница.

Той извади една от онези усмивки за милиони.

— Фантастично! Страхотна двойка сте.

Не бях убеден, че е разбрал какво искам да му кажа, и добавих:

— Ще се оженим през ноември. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата, ако това е възможно. Но няма да има сватба, ако я убиеш.