Дийн Кунц - Пророчество

Въпреки че се надявах непоклатимият и оптимизъм да се окаже оправдан, отвърнах:

— Тези пичове са щели да покрият и това. Изглежда са помислили за всичко. Тя млъкна. Аз също. Подозирах, че сме обсебени от едно и също притеснение: дали Пунчелино ще спази обещанието си да ни пусне.

Проблемът щеше да е в приятелчетата му. Не бяха луди по начина, по който синът на великия Конрад Бизо беше. Бяха стъпили на земята много по-здраво от него. Хонкър беше воден от алчност, а Кринкъл — от алчност и завист. Едва ли биха проявили сантименталност към сина на Руди Ток.

Тишината ни погълна. Безпокойството разцъфваше в нея. Достатъчно ми беше да слушам Лори да говори и затова се опитах да я заприказвам:

— Учуден съм, че майка ти не е пътувала заедно с баща ти. Ако бях женен за преследвачка на бури, която постоянно отсъства от къщи, щях да искам да съм с нея.

— Майка ми си има успешен бизнес. Харесва и това, което прави, и ако напусне Ел Ей, ще трябва да се откаже.

— С какво се занимава? — попитах.

— Държи змии.

Това звучеше обещаващо. Лори продължи:

— Да имаш майка, която държи змии, не е толкова забавно, колкото си мислиш.

— Така ли? Мисля, че е интересно.

— Понякога. Но тя не работеше вкъщи. Змиите не са толкова лесни за трениране като кученцата.

— Змиите могат да бъдат тренирани?

— Не говоря за обикновено трениране. Имам предвид трикове. Кучетата обичат да учат такива неща, но змиите бързо се отегчават. Когато им доскучее, се опитват да се измъкнат и могат да бъдат доста пъргави.

Пунчелино и Кринкъл се върнаха от трезора. Носеха кутии. Сложиха ги на земята и ги отвориха.

Когато видя какво има вътре, Хонкър извика. Тримата мъже започнаха да се смеят и да удрят ръце един с друг.

Явно кутиите съдържаха нещо много по-интересно от змии и сладки.

Донесоха шестнайсет кутии, свалиха ги по стълбите и ги натовариха на количката, на която преди това бяха експлозивите. Това бяха кашони от твърд картон, с капаци, подобни на тези, в които слагаш книгите си, когато се местиш в ново жилище.

— Повече от три милиона в брой — изрече Пунчелино, когато ни избута да станем и ни заведе до плячката.

Спомних си какво беше казал по-рано: „По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал.“

— Няма толкова много пари в брой в повечето банки в големите градове — поясни Пунчелино. — Това е колекция на отдел „Ценности“ от така наречената „изхабена валута“. Всички банки изваждат захабената валута от обращение. От дванайсет области я пращат тук всяка седмица и в замяна получават нови банкноти.

— Две трети от това е изхабена валута — каза Хонкър, — а останалият един милион е нов. Няма значение. Стойността е еднаква.

— Просто изцедихме малко кръв от капиталистическата пиявица — обади се Кринкъл, а слабата му метафора отразяваше физическото му изтощение. Жичките на главата му се бяха сплъстили от пот.

Пунчелино си погледна часовника и каза:

— Ще трябва да си размърдаме задниците, за да има фойерверки.

Кринкъл и Хонкър излязоха от подземието първи, като единият дърпаше, а другият буташе количката. Ние с Лори ги следвахме, а Пунчелино се движеше зад нас.

В тайните подземни коридори на Корнелий Сноу половината от дебелите жълти свещи блещукаха в свещниците. Трептящите пламъчета осветяваха пътя, вече не толкова добре, колкото в началото. Извиващи се светлинни форми и плъзгащи се сенки тихо се сражаваха на бойното поле на варовиковите стени и таван като духове във война между доброто и злото.

Това беше едно от онези места, на които няма да е чудно, ако от някой ъгъл изскочи Ледърфейс от тексаското клане и започне да стреля с марковото си оръжие. Можеше да открие сродна душа сред клоуните-убийци.

— Тази вечер — каза Пунчелино, когато стигнахме разклона надясно, водещ към библиотеката — най-накрая ще накарам баща ми да се гордее, след като се провалих във всичко останало.

— О, скъпи — обади се Лори, — не бъди толкова жесток към себе си. Изглежда, си гений на тема оръжия, ножове, отрови.

— Това не го интересуваше. Единственото нещо, което искаше от мен, бе да стана клоун, най-великият клоун, звезда, но аз нямам талант.

— Ти си още млад — окуражи го тя. — Имаш много време да учиш.

— Не, той е прав — възрази и Хонкър с очевидна искреност. — Момчето няма талант. Неговият баща е Конрад Бизо, така че с имал за учител най-добрия. Но той дори не може да стане за резил като хората. Обичам те, Пънч, но е така.