Дийн Кунц - Пророчество

— Вече си го измъкнала от ръката ми — казах и гласът ми прозвуча обвинително.

— По-добре се обърни — предупреди ме тя, — може да има шрапнел.

— Мисля, че харесвам шрапнел — казах аз, макар че не се сещах какво означава тази дума.

Тя държеше непохватно оръжието. Хвърли му един бърз поглед в тъмното.

— Мисля, че вече ме боли по-малко — казах и. — Сега ми е студено.

— Това не е добре — изрече тя загрижено.

— И преди ми е било студено — уверих я.

Пунчелино изпъшка, потрепери и пак започна да повръща.

— Обърни се! — повтори Лори, този път остро.

— Не бъди толкова груба с мен. Аз те обичам.

— Е, да, винаги нараняваме тези, които обичаме. — Тя ме хвана за косата и извъртя главата ми настрани.

— Това е тъжно — казах, имайки предвид това, че винаги нараняваме тези, които обичаме, и тогава открих, че лежа на тротоара.

Чу се изстрел, а аз едва по-късно разбрах, че е поставила дулото върху веригата, свързваща белезниците, и с този изстрел се е освободила от Пунчелино.

— Ставай — побутна ме тя. — Хайде! Хайде!

— Ще полежа тук, докато се посъвзема.

— Ще полежиш, докато умреш.

— Е, не, това ще е дългичко.

Тя ме убеждаваше, ругаеше, заповядваше, буташе, издърпваше и ръчкаше и следващото нещо, което осъзнах, е, че съм на краката си, подпрян на нея, промъквайки се между караваната и шелбито по улицата, далеч от имението.

— Как е кракът ти?

— Кой крак?

— Имам предвид боли ли?

— Мисля, че го забравихме на тротоара.

— Господи, ти наистина си едричък — каза тя.

— Просто съм по-як, това е.

— Всичко е наред, добре си си. Подпри се на мен. Хайде!

С глас, плътен като английски яйчен крем, казах:

— В парка ли отиваме?

— Да.

— На пикник?

— Точно така. И закъсняваме. Да побързаме!

Чух шум от приближаваща се кола. Появиха се някакви фарове. Съчетанието на синьо и жълто във въртяща се сигнална лампа на покрива показваше, че това е или полицейска кола, или междугалактическо превозно средство.

Колата намали и спря на около четири метра от нас, вратите се отвориха рязко и двама мъже излязоха от нея.

— Какво става тук?

— Този мъж е прострелян — каза им Лори. Зачудих се за кого говори. Преди да успея да я попитам, тя добави: — Трябва ни линейка.

Ченгетата се приближиха предпазливо.

— Къде е виновният?

— Там, на тротоара. Ранен е. Няма оръжие.

Когато полицаите тръгнаха към Пунчелино, тя изкрещя:

— Не! Върнете се! Сградата ще се взриви.

В моето състояние предупреждението и ми звучеше озадачаващо; май и полицаите не я разбраха. Побързаха към Пунчелино, който лежеше осветен наполовина от фаровете. Подчинена на една-единствена цел, Лори продължаваше да ме влачи към парка.

— Много е студено за пикник — казах. — Толкова е студено.

— Ще си запалим огън. Само не спирай!

Зъбите ми тракаха и заеквах:

— Ще има ли к-к-картофена салата?

— Да. Много картофена салата.

— От тази консервираната?

— Да, от нея, не спирай!

— Мразя консервираната.

— Имаме и от двата вида.

Един бордюр почти ме спря. Тротоарът изглеждаше толкова мек и привлекателен.

— М-м-много е с-с-студено за пикник — казах — и ттъмно. А миг след това беше и прекалено шумно.

Четирите почти едновременни експлозии — имението, банката, съда и библиотеката, прогониха обърканите ми мисли. За момент можех да разсъждавам съвсем ясно.

Когато земята се разтресе, вечнозелените дървета в парка се разлюляха и поръсиха мъртви иглички. Първоначалните взривове отстъпиха на тракането на каменни кегли от боулинга на полуделите богове и си спомних, че бях прострелян два пъти и че и двата пъти не ми хареса.

Болката не се върна заедно със спомена и сега с поясни мисли осъзнах, че да не си чувствам крака въобще, е по-лошо от жестоката агония, която преживях по-рано. Абсолютната безчувственост предполагаше, че кракът ми е безвъзвратно унищожен, мъртъв, ампутиран, край с него.

Изнемощял, когато земята се разтърси, се препънах. Лори ми помогна да легна на тревата, където, подпрян на един чинар, останах, докато не отекна и последният гръм.

Със спомена за простреляния ми крак си представих трите убийства на Пунчелино, на които бях станал свидетел. Тези кървави картини сега, в спомена ми, бяха по-истински, отколкото във времето, в което се бяха случили, вероятно, защото тогава, загрижен за моето и на Лори оцеляване, не се бях осмелил да осъзная потресаващите подробности от страх, че ужасът ще ме парализира.