Дийн Кунц - Пророчество

Почти се докопах до оръжието, но той успя да натисне спусъка още веднъж и противно на всичко, което моят баща беше направил за неговия, неблагодарникът ме простреля два пъти.

Ако кракът ми беше ранен от брадва, едва ли болката щеше да е по-голяма.

По филмите прострелват героя, но той продължава напред в името Господне, от любов към родината, заради любимата жена. Може да потрепери, но най-често само се ядосва и стига до още по-велики подвизи.

Както казах по-рано, от дете смятам, че нося героя в себе си. Сега осъзнах, че със сигурност не отговарям на едно от изискванията — висок праг на чувствителност.

С викове паднах от бордюра между караваната и шелбито. Главата ми издрънча в решетката на канала или може би решетката издрънча в главата ми.

Бях ужасен, че ще ме простреля в лицето, докато не осъзнах, че пистолетът е в мен.

Протягайки се към слабините си, той се опитваше да извади пиличката, но само я докосваше и се гърчеше още по-ужасно от прасе, видяло ножа на касапина. Падна на колене. После се сгърчи на земята на една страна, дърпайки Лори със себе си.

Лежахме и стенехме от болка — аз и Пунчелино — като две тийнейджърки от филм на Джейми Лий Къртис, които току-що са открили отрязана глава.

Чух Лори да крещи името ми и нещо за времето. Болката ми пречеше да се съсредоточа и в някакъв делириум си представих какво може да ми казва: „Времето не чака. Времето и реката, колко бързо текат. Времето отнася всичко.“

Дори и в моето състояние бързо осъзнах, че едва ли е тръгнала да философства в момент като този. Когато усетих тревогата в гласа и, разбрах и за какво най-вероятно говореше:

„Времето тече. Бомбите!“

Болката в левия ми крак закипя с парливи иглички и аз се изненадах да видя, че плътта ми не е в пламъци. Усещах и нещо да пробожда месото ми — сигурно счупени кости. Каквото и да беше, не можех да помръдна крака си.

Доста е странно да си изплашен до смърт и в същото време почти заспал от изтощение. Изтерзан от болка и способен да си дремне за малко. Бордюрът щеше да е възглавница, а лекият полъх на катран — завивки.

Изкушаващият покой, разбира се, беше самата смърт, която успях да разпозная и да отблъсна.

Без да се опитвам да се изправя, влачейки ранения крак, сякаш бях Сизиф и той беше моят камък, се качих на високия бордюр. Пропълзях до Лори.

Легнал настрани върху едната си ръка, Пунчелино все още беше закопчан за Лори. Със свободната си ръка извади пиличката от чатала си и моментално повърна върху себе си.

Почувствах се доволен от доказателството, че той е по-зле от мен.

През последните няколко часа за пръв път през двайсетгодишния си живот бях започнал да вярвам, че Злото съществува. Изведнъж повярвах в Злото не просто като необходим противник във филмите и книгите — лошите хора и торбалановците, не просто като последствие от родителска незаинтересованост, прекалена отдаденост или някаква социална несправедливост, а в Злото като живо присъствие в света.

Това е присъствие, което неуморно измисля небивалици и мами, но не може да сключи сделка, освен, ако не го поканят. Пунчелино може и да бе отгледан от зъл мъж, може и да бе направляван от думите на злото, но в крайна сметка изборът как да живее си беше само негов.

Удовлетворението, което почувствах при вида на неговите страдания, може да е било противно, покварено, но не вярвам, че само по себе си е част от злото. В момента, в който го почувствах, а пък и все още го чувствам, беше като справедливо удовлетворение, предизвикано от доказателството, че злото си иска цената от тези, които го приемат и ако си бил от тези, които са го отхвърлили, цената, която плащаш — макар и висока — е все пак по-ниска от тази на съгласието.

Интересно как една празнословна философия може да бъде вдъхновена просто от едно повръщане.

Ако повръщането може да предизвика някакво разкаяние у повръщащия, то със сигурност не може да спре тиктакането на детонатора. Сигурно нямахме повече от минута-две, преди творенията на Корнелий Ръдърфорд Сноу да се превърнат в развалини, наподобяващи империята на Озимандий.

— Дай! — каза Лори.

— Какво?

— Пистолета.

Не осъзнавах, че пистолетът все още е в мен.

— Защо? — попитах.

— Не знам в кой джоб пусна ключовете.

Нямахме време да тършуваме из джобовете на панталоните, палтото и ризата му. А след като повърна, нямахме и желанието.

Не разбрах какво общо има оръжието с ключа за белезниците. Страхувах се, че ще се нарани, и затова реших да не и давам пистолета. И тогава установих, че тя вече го е измъкнала от ръката ми.