Дийн Кунц: Светкавица

— Това беше той! Той беше!

— Знам, че беше той — отряза Клитман, когато Брахер стигна до него. — Кой друг може да е — Христос при Второто пришествие?

— Какво търси? — попита Брахер. — Какво прави тук, къде е бил, какво значи всичко това?

— Не знам — отговори раздразнено Клитман.

Той погледна надолу към ранената жена и и каза:

— Това, което знам е, че видя тебе и мъртвия ти син и даже не се опита да ме убие за стореното. Избяга да си спаси кожата. Какво ще кажеш за твоя герой сега? Тя само продължи с молбите да я убие. Клитман отстъпи назад и нареди:

— Брахер, дръпни се.

Брахер се оттегли, Клитман изстреля откос от десет или двайсет куршума, които пронизаха жената и я убиха на място.

— Можехме да я разпитаме — каза ефрейтор Брахер. — За Кригер, за това какво правеше тук…

— Тя беше парализирана — нетърпеливо го прекъсна Клитман. — Не усещаше нищо. Ритнах я отстрани, трябва да съм изпочупил поне половината и ребра, а тя даже не извика. Не можеш да изтръгнеш информация от човек, който не изпитва болка.

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

Сърцето на Стефан биеше като ковашки чук. Той изскочи от вратата и хукна към пулта за управление. Измъкна листа с изчисленията на компютъра от джоба и го разстла на масичката за програмиста, монтирана в една ниша на машината. Седна на стола, взе молив и извади бележник от чекмеджето. Ръцете му трепереха така силно, че на два пъти изпусна молива.

Вече имаше цифрите, които можеха да го отведат в пустинята пет минути след първото му тръгване. Можеше да ги използва за преизчисление назад във времето, което щеше да го отведе на същото място с четири минути и петдесет и пет секунди по-рано, само пет секунди след като остави първия път Лора и Крис.

Ако отсъстваше само пет секунди, есесовските убийци нямаше да са застреляли Лора и момчето преди Стефан да се е завърнал. Той щеше да се включи в битката и може би неговата стрелба щеше да е достатъчна за промяна в резултата.

Беше усвоил необходимите математически знания, когато го изпратиха в института през есента на 1943 година. Можеше да направи изчисленията. Задачата не беше невъзможна, защото нямаше да почне от нулата — трябваше само да доразработи компютърните данни и да върне изчисленията с няколко минути назад.

Но той гледаше в листа и не беше в състояние да мисли, защото Лора беше мъртва и Крис беше мъртъв.

— Без тях нямаше нищо. „Можеш да ги върнеш“, каза си Стефан. „По дяволите, стегни се. Можеш да предотвратиш случилото се“.

Той се зае със задачата и работи почти цял час. Знаеше, че няма вероятност някой да се появи в института толкова късно и да го разкрие, но непрекъснато си представяше как долавя стъпки в коридора на етажа, тропане на есесовски ботуши. Два пъти погледна към вратата, почти сигурен, че е чул петимата мъртъвци да се връщат от 6 000 000 000 година от н.е., оживели по някакъв начин и дошли да го открият.

Получи цифрите, провери ги и ги записа на пулта. С автомата в едната ръка и пистолета в другата влезе във вратата, мина през точката на пренасяне…

…и се върна в института.

Постоя за миг във вратата, изненадан и объркан. После пак пристъпи силовото поле…

…и се върна в института.

Обяснението го озари с такава сила, че той се приведе, сякаш го бяха ударили в стомаха. Не можеше да се върне по-рано, защото вече се беше появил на същото място пет минути след отпътуването. Ако се върнеше сега, щеше да създаде ситуации, при която щеше да види собственото си пристигане предишния път. Парадокс! Космическият механизъм не позволяваше на пътешествениците да се срещат със себе си в потока на времето. Всеки подобен опит неизменно завършваше с неуспех. Природата ненавижда парадоксите.

Припомни си виковете на Крис в стаята в очукания мотел, където за пръв път говориха за пътуванията във времето: „Парадокс! Не е ли страхотно, мамо? Невероятно, нали? Страхотно!“. И чаровния, възбуден момчешки смях. Трябваше да има начин.

Върна се до пулта за управление, хвърли оръжието върху работната маса и седна.

От челото му се стичаше пот. Обърса лице с ръкава на ризата. „Мисли!“ Загледа се в автомата „Узи“ и се зачуди не може ли да върне поне него. Вероятно не. Когато се върна първия път, със себе си носеше автомата и пистолета, затова ако ги изпратеше четири минути и петдесет секунди по-рано, щяха да съществуват два пъти на едно и също място след тези четири минути и петдесет секунди, когато той се появеше. Парадокс.