Дийн Кунц - Светкавица

Вероятно обаче можеше да и прати нещо друго, нещо оттук, нещо, което не носеше със себе си и поради това нямаше да създаде парадокс.

Бутна настрани оръжието, взе молив и написа кратка бележка на лист от бележника: „СС ЩЕ ВИ УБИЕ С КРИС, АКО ОСТАНЕТЕ ПРИ КОЛАТА. БЯГАЙТЕ. СКРИЙТЕ СЕ“. Спря и се замисли. Къде можеха да се скрият в равната пустиня? Написа още: „МОЖЕ БИ В ДЕРЕТО“. Откъсна листа от бележника. Помисли пак и бързо добави: „ВТОРАТА БУТИЛКА «ВЕКСЪН». ТЯ СЪЩО Е ОРЪЖИЕ“.

Разрови чекмеджетата в лабораторията за стъкленица с тясно гърло, но там нямаше такива съдове, защото изследванията бяха свързани с електромагнетизма, а не с химията. Излезе в коридора, претърси другите лаборатории и намери каквото търсеше.

Върна се в главната лаборатория с бележката, пъхната в стъкленица, влезе във вратата и приближи до точката за пренасяне. Хвърли предмета през силовото поле както корабокрушенец на остров би хвърлил запечатано в бутилка послание в морето. Стъкленицата не отскочи обратно при него.

…после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня.

Силно притиснат до Лора, възхитен от вълшебното пътуване на Стефан, Крис възкликна:

— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно?

Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята.

Блесна светкавица, гръмотевица разтърси всичко наоколо и я сепна. Във въздуха се появи стъкленица, тупна в краката и и се разби върху шистата. Вътре имаше хартийка.

Крис грабна листчето между стъклените отломки. С обичайното в подобни случаи въодушевление той извика:

— Трябва да е от Стефан!

Лора го взе от ръцете му и прочете написаното. Виждаше, че бялата кола е обърнала към тях. Не разбираше как и защо е пратено съобщението, но вътрешно му вярваше. Още докато го дочиташе, а светкавицата и гръмотевицата продължаваха да проблясват и отекват в небето, тя чу рева на двигателя на бялата кола.

Вдигна поглед и видя как колата заподскача към тях след като шофьорът увеличи скоростта. Бяха на почти триста ярда, но се приближаваха толкова бързо, колкото позволяваше неравният пустинен терен.

— Крис, вземи двата автомата от колата и ме чакай в края на дерето. Бързо!

Момчето затича към отворената врата на близкия „Бюик“, Лора хукна към отворения багажник. Грабна бутилката с газа, понесе я със себе си и настигна Крис още преди ръба на дълбокия естествен канал, който при внезапни наводнения се превръщаше в буйна река, но сега представляваше сухо корито.

Бялата кола беше на по-малко от сто и петдесет ярда.

— Хайде — каза Лора и поведе момчето на изток покрай ръба, — трябва да намерим пътека надолу към дерето.

Стените на сухото корито имаха лек, съвсем лек наклон към дъното на тридесет стъпки надолу. Бяха проядени от ерозията, изпъстрени с миниатюрни вертикални улейчета, които водеха към основния канал. Някои от тях бяха широки само няколко пръста, други се простираха на три-четири стъпки. При порои дъждът се оттичаше от повърхността на пустинята надолу по тези улеи към дъното на дерето, откъдето се понасяше на огромни талази. На места по склона почвата беше отмита и се подаваха оголени скали, през които не можеше да се слезе бързо, другаде проходът отчасти се блокираше от жилави мескитови храсти, вкоренени в самата стена на дерето. На малко повече от сто ярда колата премина от шистата по пясъка, в който гумите затънаха и забавиха скоростта.

Само на двайсет ярда нагоре по ръба на дерето Лора откри широк канал право надолу към сухото корито без скали и мескитови храсти. Пред нея всъщност се намираше улей на кално свлачище, огладен от водата с ширина четири и дължина тридесет стъпки.

Лора пусна бутилката „Вексън“ в естествения улей, където тя се плъзна чак до половината път. Взе единия автомат от Крис, обърна се към приближаващата кола на разстояние около седемдесет и пет ярда и откри огън. Видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука.

Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на четиридесет ярда от „Бюика“ и на около шейсет ярда от нея и Крис. Предницата сочеше на север. Лора разбра, че пътниците се измъкват от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Грабна другия автомат от Крис и каза:

— Скачай в улея, детенце. Като стигнеш до бутилката с газа, блъсни я надолу към дъното.