Дийн Кунц: Светкавица

Просната парализирана върху скалната повърхност на пустинята, Лора се опита да изкрещи:

— Не!

Излезе обаче само шепот, защото нямаше сили и въздух за по-силен вик. Автоматичната стрелба се насочи към Крис. За миг и се стори, че ще се изплъзне, но разбира се, това беше отчаяна фантазия, защото момчето беше малко, съвсем малко, с мънички крачета и тичаше в обсега на куршумите, които го застигнаха, нашариха крехкото му гръбче през средата и го повалиха неподвижен на пясъците в локва кръв.

Цялата непочувствана болка на съсипаното и тяло щеше да изглежда като убождане с карфица пред скръбта, която я задави при гледката на безжизненото тяло на нейното момченце. При всичките трагедии в живота си не беше изпитвала такава болка. Сякаш всичките претърпени загуби — майката, която не помнеше, милият и баща, Нина Докуайлър, нежната Рути и Дани, за когото на драго сърце би се пожертвала — се проявяваха в тази нова жестокост, която съдбата настояваше тя да преживее, затова заедно с разкъсващата скръб при смъртта на Крис изпитваше повторно ужасната агония на всички предишни смърти. Лежеше парализирана и безчувствена, но измъчена, духовно опустошена, най-накрая емоционално съсипана на омразното колело на съдбата, неспособна повече да е смела, неспособна повече да се надява и да обича. Синът и беше мъртъв. Тя не успя да го спаси и с него загинаха всички радостни перспективи. Усещаше се чудовищно самотна в студената и враждебна вселена. Вече се молеше само за смърт, празнота, безкрайна пустота, за край най-сетне на всички загуби и мъки. Лора видя въоръженият мъж да се приближава. Тя каза:

— Убийте ме, моля ви, убийте ме, довършете ме. Гласът и обаче беше толкова слаб, че той едва ли я чу.

Какъв смисъл имаше да живее? Какъв беше смисълът да преживее всички трагедии, през които бе преминала? Защо беше страдала и се борила с живота, щом всичко трябваше да свърши по този начин? Какъв жесток разум се криеше зад действията на вселената, който можеше да измисли принудителните изпитания в объркания и живот, който в края на краищата се оказа явно безсмислен? Кристофър Робин беше мъртъв.

Почувства горещи сълзи да се стичат по лицето, но това беше единственото физическо усещане, освен допира на твърдата шиста под дясната буза.

С няколко крачки въоръженият мъж се доближи, застана до нея и я ритна. Лора знаеше, че я рита, защото гледаше назад към собственото неподвижно тяло и видя как кракът му се забива в ребрата, но не усети съвсем нищо.

— Убийте ме — прошепна Лора.

Изведнъж се ужаси, че съдбата ще се постарае да възстанови точно предопределения модел и тогава тя ще оживее, но в инвалидна количка, от която Стефан я бе спасил с намесата си в предначертаните обстоятелства около нейното раждане. Крис беше детето, което съдбата никога не бе включвала в плановете си и сега той беше изтрит от лицето на земята. Но на нея това можеше да се размине, защо на нея и беше писано да живее като инвалид. Представи си бъдещето: жива, напълно или частично парализирана, прикована към инвалидната количка, заклещена в капана на нещо много по-лошо — в един живот, изпълнен с трагедии, горчиви спомени, безкрайна тъга, непоносим копнеж по нейния син, нейния съпруг, нейния баща и всички други, които бе загубила.

— О, Господи, моля ви, моля ви, убийте ме.

Изправен до нея, въоръженият мъж се усмихна и каза:

— Е, аз май съм Божият пратеник. После се изсмя неприятно: В пустинята проблясва светкавица и отекна гръмотевица.

Благодарение на получените с компютъра изчисления Стефан се върна точно на онова място в пустинята, откъдето бе тръгнал за 1944 година, точно пет минути след отпътуването. Първото нещо, което забеляза в ослепително ярката пустиня, беше окървавеното тяло на Лора и надвесения над нея есесовец. После видя Крис зад тях. Въоръженият мъж реагира на гръмотевицата и светкавицата. Извърна се и затърси Стефан с поглед.

Стефан натисна три пъти копчето на колана. Атмосферното налягане веднага се повиши, въздухът се изпълни с миризмата на горещи електрически проводници и озон.

Есесовският главорез го забеляза, обърна автомата и откри огън първо встрани, после с точно прицелен мерник.

Още преди да го застигнат куршумите, Стефан изскочи от 1989 година и се върна в института вечерта на шестнадесети март 1944 година.

— По дяволите! — изруга Клитман, когато Кригер се вмъкна в потока на времето и изчезна невредим. Брахер изтича откъм „Тойотата“ и закрещя: