Дийн Кунц - Тик-так

Скути, като умно куче, което не искаше да бъде запратено отново на пода, изчака Дел да натисне газта до тенекиите. Изкатери се до Томи едва след като колата се стрелна напред.

Като погледна през задното стъкло, Томи видя как камионът яростно се мъчи да спре на улицата, от която бяха излезли. Дори върховите шофьорски умения на свръхестественото същество — дали в ада имаха магистрали, по които демоните можеха да се упражняват? — се оказаха недостатъчни да принудят огромния влекач да вземе изведнъж острия завой. Основните закони на физиката все още бяха валидни. Съществото сега просто се опитваше да спре тежката машина.

Със свирещи гуми влекачът подмина пресечката и се изгуби нататък.

Томи отправи горещи молби към небето камионът да се разпадне.

Когато ягуарът вдигна над сто километра, майка Фан възкликна от предната седалка:

— Момиче, ти караш като някой шантав частен детектив от книгите.

— Благодаря — кимна доволно Дел.

Майка Фан извади нещо от чантичката си.

Томи не видя да види какво точно държеше в ръка, но му стана ясно, когато чу поредица от характерни електронни звуци.

— Какво правиш, мамо?

— Обаждам се.

— По какво?

— По клетъчен телефон — небрежно отвърна тя.

Той удивен попита:

— Ти имаш клетъчен телефон?

— Защо не?

— Аз си мислех, че клетъчните телефони са само за големите клечки.

— Вече не са. Всички имат клетъчни телефони.

— Аха. Освен това си мислех, че е прекалено опасно да се говори по телефона в движение.

— Аз не карам колата, а се возя.

— За Бога, Томи — обади се Дел, — говориш така, като че ли живееш в Средните векове.

Той отново се обърна назад. Цяла пряка зад тях камионът отново се беше показал на улицата, от която бяха завили. Не се беше разпаднал. Беше цял-целеничък и невредим.

Някой сигурно отговори на позвъняването на майка Фан, защото тя се представи и заговори на виетнамски.

На по-малко от пряка и половина зад тях тежката машина завиваше на кръстовището.

Томи погледна часовника си.

— По кое време се зазорява?

— Не знам — отвърна Дел. — Остава може би половин час, може би четирийсет минути.

— Твоята майка сигурно щеше да знае с точност до минутата, до секундата.

— Сигурно — съгласи се Дел.

Макар Томи да разбираше само откъслечни думи от онова, което говореше майка Фан, му беше съвсем ясно, че е вбесена от нещо, което човекът от другия край на линията й бе казал. Синът й се намръщи от тона й и беше доволен, че самият той не беше обект на нейния гняв.

Зад тях камионът се приближаваше. Дистанцията помежду им беше сведена до една пряка.

Томи разтревожен се обади:

— Дел!

— Виждам — увери го тя, като пак погледна в огледалото, а после отново увеличи скоростта, макар че те и така се движеха опасно бързо през жилищния квартал.

След пореден порой от ругатни на виетнамски майката на Томи изключи клетъчния телефон и измърмори:

— Глупава жена.

— Хайде да сменим темата — посъветва я Дел.

— Не говоря за тебе — поясни майка Фан. — От тебе добро не може да се очаква, ти си лоша и опасна, но не си глупава.

— Благодаря — смънка Дел.

— Говоря за Ки. Глупава жена.

— Кой? — попита Томи.

— Госпожа Ки Транг Дай?

— Глупава жена.

— Освен, че е глупава, коя е тя?

— Фризьорката.

Томи си призна:

— Все още нямам представа защо трябва да ходим при някаква фризьорка.

— Трябва да си направиш прическа — пошегува се Дел.

Моторът на ягуара бучеше така силно, че майка Фан трябваше почти да крещи, за да я чуят.

— Тя не е само фризьорка. Тя ми е приятелка. С нея и още няколко дами всяка седмица играем ма-джонг , а понякога и бридж.

— Отиваме на закуска и на една хубава игра ма-джонг — съобщи Дел на Томи.

Майка Фан поясни:

— Ки е на моята възраст, но е различна.

— Какво й е различното? — поинтересува се Томи.

— Ки е много старомодна, свикнала е с виетнамските обичаи и не може да се приспособи към новия свят, не иска нищо да се промени.

— О, ясно — съгласи се Томи с ирония. — Тя е съвършено различна от тебе, мамо.

Той се обърна на седалката си и погледна разтревожен през задното стъклото. Камионът сега беше още по-близо, може би само на две трети от пресечката.

— Ки — продължи майка Фан — не е от Сайгон като нашето семейство, не е родена гражданка. Тя е от пущинаците, от някакво забутано село по поречието на река Ксан, близо до границата с Лаос и Камбоджа. По река Ксан има само джунгли. Но някои хора там са странни, имат странни умения.