Дийн Кунц - Тик-так

— Колкото повече говориш, толкова по-малко те харесвам — повтори виетнамката.

— Да, вече го казахте.

— Но ти не ме слушаш.

— Това е моя грешка — призна Дел.

— Не слушаш.

— Не, винаги говоря. Слушам, но и винаги говоря.

Томи се сви на задната седалка, в срещуположния незает от кучето ъгъл, защото му стана ясно, че не трябва да се меси в този разговор.

Майка му продължи да говори на Дел.

— Не можеш да слушаш, ако говориш.

— Глупости.

— От тебе нищо добро не може да се чака.

— Аз съм като времето — заяви Дел.

— Какво казваш?

— Нито съм добра, нито съм лоша. Просто ме има.

— И урагана просто го има. Но е лош.

— Все пак предпочитам да съм времето, отколкото геологическа форма — настоя Дел.

— Какво значи това?

— Че е по-добре да съм ураган, отколкото планина или скала.

— Ураганите идват и си отиват. А планината винаги си е на мястото.

— Не е така.

— Планината винаги си е на мястото — упорстваше майка Фан.

Дел тръсна глава.

— Не винаги.

— Тогава къде отива?

С подчертан апломб Дел повиши глас:

— Слънцата избухват, превръщат се в нови звезди и планетите се пръскат, както и всички планини върху тях.

— Ти си луда.

— Изчакайте един милиард години и ще се уверите.

Томи и кучето се вторачиха един в друг. Само преди няколко минути той не би повярвал, че изобщо е възможно такова чувство на родство с лабрадора.

Дел се обърна към майка му: — А докато планината се пръска, ще има огнени урагани . Планината няма да я има, а ураганът още ще бучи.

— Ти си същата като проклетия фокусник.

— Благодаря, госпожо Фан — усмихна се Дел. — Може и да си приличаме. Също както ураганите побеждават скалата, защото ураганите са страстта .

Като погледна в огледалцето за обратно виждане, Дел съобщи:

— Хей, приятели, следят ни.

Намираха се на улица в жилищен квартал, покрай която растяха фикусови дървета. Къщите бяха хубави, но не особено луксозни.

Томи се изправи на седалката и погледна през задното стъкло на оформената като капка кола. Зад нея, на не повече от пет-шест метра, се извисяваше като чудовище корпусът на огромен камион влекач.

— Какво ли търси в жилищен квартал по това време? — зачуди се Томи.

— Иска да те убие — съобщи Дел и настъпи силно педала на газта.

Гигантското превозно средство увеличи скоростта си, за да не изостане, а жълтите улични лампи осветиха фигурата на дебелака, в когото се беше вселил демонът, зад кормилото. Лицето му беше бледо, озъбено в усмивка, но от това разстояние зелените му очи не се виждаха.

— Това не може да бъде — възкликна Томи.

— Но се случва — смънка Дел. — Бих искала мама да е тук.

— Ти имаш майка? — Обади се старата виетнамка.

— Не — поклати глава Дел, — всъщност съм се пръкнала от яйце на насекомо. Прекарах детството си като ларва, а не като дете. Права сте, госпожо Фан, — нямам майка.

— Доста си перната в устата.

— Благодаря.

— Това момиче е пернато в устата — съобщи майка Фан на и сина си.

Понеже се подготвяше за удара, Томи отвърна разсеяно.

— Да, знам.

Като ревеше и трещеше, камионът се устреми към тях и се блъсна в задната им броня.

Ягуарът се затресе и продължи на зигзаг по улицата. Дел се мъчеше да овладее залитащата на ляво и надясно кола и силно стисна волана с две ръце. Накрая успя.

— Не можеш да му избягаш — простена Томи. — Той е страшно мощен влекач, за Бога, а ти си с ягуар.

— Освен това има предимство, защото е свръхестествено същество — добави Дел. — За него не важат обикновените закономерности на пътя.

Влекачът отново ги блъсна и този път задната броня на ягуара се отпра с непоносимо стържене и отхвърча в предния двор на бунгало в тиролски стил.

— На следващата пресечка свий вдясно — даде указания майката на Томи.

Като увеличи рязко скоростта и за малко си осигури преднина пред камиона, Дел изчака последния възможен момент и едва тогава взе завоя. Колата поднесе и навлезе в новата улица първо със задницата си, после бясно се завъртя, а гумите й остро изсвириха и запушиха.

Скути изквича като някой мъник, скочи от седалката и се хвърли на пода.

Томи се уплаши да не се преобърнат. Имаше чувството, че колата се накланя. Вече имаше опит в преобръщанията, беше изпитал усещането, преди да започне търкалянето, и сега като че ли преобръщането беше неизбежно.

В умелите ръце на Дел обаче ягуарът остана върху настилката, извъртя се на триста и шейсет градуса и се закова на място.