Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Тя ахна, главата й отскочи назад и се залепи за гърдите му, членът му сякаш я прониза. Естествено този вид изтънчено удоволствие не можеше да продължи дълго и след няколко минути всичко свърши. Е, сега ще направим малка почивка, а после ще продължим, помисли си той, докато пръстите му жестоко мачкаха възбудено щръкналите гърди на момичето. Ти несъмнено можеш да караш без почивка, но аз имам нужда от кратък период на възстановяване.

Наскоро завърнал се от последното си пътуване до Токио, Моравия потъна в приятни спомени. Нощта преди заминаването си беше прекарал с момиче на име Евън. Току-що приключилото съвкупление беше неволен опит за повторение на онова, което беше преживял с тази изключителна жена. С нея почивки не му трябваха, пълното задоволство го обзе едва в ранните утринни часове. Малко по-късно едно дискретно почукване по „фузумата“ извести за пристигането на Наохару Нишитцу.

Моравия забеляза, че Евън му се поклони до земята, сякаш японецът беше всемогъщ шогун. Изчака я да се изправи и й направи знак да затвори фузумата. Но тя, за негово голямо раздразнение, отправи въпросителен поглед към Нишитцу и изпълни нареждането едва след като онзи кратко кимна с глава.

Необичайността на ситуацията се набиваше в очи: Нишитцу — ревностен привърженик на древните японски традиции, беше облечен в европейски костюм и вратовръзка, а Моравия — един чужденец, беше предпочел мекотата на традиционното копринено кимоно…

Нишитцу насочи странно бялото си око към Моравия и ритуалът на поздравите започна. Евън донесе чай. Нишитцу го прие с благодарност, макар че не беше зелен и не беше разбъркан с бамбукова бъркалка.

— Моравия-сан, приятелю — започна той, след като чашите бяха опразнени и Евън се зае отново да ги пълни: — Моля да ме извините, че наруших спокойствието ви, но бях осведомен, че след няколко дни имате рожден ден…

— Това е вярно, Нишитцу-сан — отвърна в безупречен стил Моравия. — Но аз съм смаян, че подобно незначително събитие може да представлява интерес за човек като вас.

Нишитцу седеше неподвижен и изправен като оловен войник. Чаената чашка се губеше в мазолестата му длан. За всеки, който имаше някаква представа от японските нрави, беше ясно, че ръцете на този човек са тренирали в продължение на години каратистки удари върху дърво, камък и метал, а кожата им е загрубяла от търкане с горещ пясък.

— Не може да не си давате сметка, че жалоните на отминаващите години имат огромно значение за хора като нас — отвърна Нишитцу. — А какъв по-важен жалон от рождената дата? Ще празнуваме, Моравия-сан!

— Благодаря, Нишитцу-сан — поклони се доволно Моравия.

Нишитцу леко кимна с глава, после стана и напусна стаята. След него остана някакво неизказано напрежение.

Последната нощ на Моравия в Токио се превърна в празник, и то какъв! Евън беше само предястието, после дойде ред да бъде забавляван от Нишитцу и някои от най-вътрешните хора на „Забранените мечти“. Рано сутринта, когато небето на изток започна да избледнява, Нишитцу се приближи и го вдигна на крака. По-голямата част от гостите си бяха тръгнали, останалите бяха мъртвопияни.

— Празникът още не е приключил, Моравия-сан — каза с присвити очи японецът.

Наметнаха шлифери и излязоха от къщата. Отпред ги чакаше такси, автоматичните врати тихо просъскаха. Порядъчно пийнал, Моравия побърза да се настани на меката седалка.

— Вие няма ли да дойдете? — учуди се той, когато видя, че Нишитцу все още стои на тротоара.

— Не — скъпернически се усмихна японецът. — Забавлявайте се, Моравия-сан. Честит рожден ден!

Вратата се плъзна на мястото си и таксито потегли. Ветрецът, нахлуващ през полуотвореното прозорче, бързо го отрезви. Когато колата спря, той вече беше почти в нормално състояние.

Излезе на тротоара и разбра, че се намира в крайречния квартал, сред множество огромни складове. Въздухът вонеше на риба, над покривите на складовете грееха ярки луминесцентни слънца. Прецени, че се намира съвсем близо до Тцуки — огромното рибно тържище на Токио.

Пред входа на близката сграда го очакваше жена. Над главата й светеше гола крушка, силуетът й беше обвит в златисто сияние.

— Лорънс-сан — обади се тя.

Той пристъпи крачка напред и я позна:

— Минако-сан.

Беше красива жена на неопределена възраст, която Нишитцу му беше представил преди около година по време на вечерята им в един блестящ ресторант на Гинза. Тя се държеше свободно и любопитството й по отношение на американеца изглеждаше съвсем неподправено. Моравия беше поласкан и двамата станаха приятели, точно според японските традиции. Това означаваше въздържание от сексуална близост, заместена от взаимното доверие и приятното чувство, че не си сам далеч от дома… Видяла озадаченото му лице, Минако се разсмя: