Не беше трудно да види какво я беше привлякло в този човек: той беше умен и чаровен, притежаваше неограничен достъп до света на истинската власт. Благодарение на него Мортън си създаде връзки и репутация във Вашингтон, а фактът, че вече две години Мортън практически се е пренесъл да живее в този град, все по-малко я тревожеше.
Беше тренирана да гледа истината в очите и тази истина беше достатъчно проста — тя отдавна вече не обичаше този мъж. Не беше сигурна дори дали все още го харесва. Не можеше да определи кой от двамата се беше променил повече през последните години, но фактът си беше факт.
Във всеки случай Торнбърг беше човекът, който й предостави възможността да навлезе в блестящия свят на своите мечти, Торнбърг направи така, че този свят я прие като своя. Ето защо с нетърпение очакваше всяко свое пътуване до Вашингтон.
Замислена върху все още новия за нея статут, тя бавно влезе във величественото фоайе на хотел „Уилард“. Носеше няколко торби, тъй като по-голямата част от времето й беше отишло за пазаруване. Мечтаеше за гореща вана, чифт чисто бельо и едно ледено питие в „Оксидентъл Трил“, преди да отиде на театър, а след това и на късна вечеря с Торнбърг.
— Доктор Пауърс?
Обърна се и се озова лице в лице със слаб и красив ориенталец, вероятно около четиридесетгодишен.
Да?
— Казвам се Джейсън Йошида — представи се той, усмихвайки се само с устни. — Вие не ме познавате, но аз зная много неща за вас… Ще ми отделите ли минутка?
— С удоволствие — усмихна се в отговор Стийви. — Но за съжаление тази вечер съм ангажирана и вече закъснявам…
— Уверявам ви, че наистина ще е минутка — настоя Йошида.
Усмивката на Стийви стана още по-широка.
— Съжалявам. Но ако оставите телефона си на рецепцията, аз…
Прекъсна фразата си по средата, очите й с недоумение се сведоха надолу. Ориенталецът беше стиснал лакътя й и вече я насочваше към асансьорите.
— Във ваш интерес е да чуете какво ще ви кажа, докторе — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, той я побутна във вътрешността на кабината. — Отнася се до вашия приятел Торнбърг Конрад III…
— Пръстът му натисна бутона за затваряне на вратата още преди някой от останалите клиенти на хотела да беше забелязал свободните места в кабината.
— Какво за Торнбърг?! — попита Стийви, започнала да се дразни от досадния азиатец. Видя го да натиска бутона за шестия етаж и за пръв път си даде сметка, че този човек е направил своето предварително проучване.
— Притежавам информация за Торнбърг, към която положително ще проявите интерес — поясни Йошида, а усмивката му стана още по-любезна.
— Да не би да сте изнудвач? — изгледа го тя. — Имайте предвид, че такива номера не ми минават! — дръпна лакътя си и добави: — Просто не се интересувам от клюки!
— Погрешно ме разбирате, докторе — скри усмивката си Йошида. — Не съм търговец. — Асансьорът спря на шестия етаж. — Може би трябваше веднага да кажа, че информацията ми се отнася и до вашата мъртва сестра Аманда… — кимна, на лицето му отново се изписа любезна усмивка: — Вашият етаж, докторе. Искате ли да сляза с вас?
— С какво разполагате? — попита тя, след като влязоха в стаята и. Нарочно остана в антрето и пропусна да го покани. Торбите с покупките пъхна в стенния гардероб.
Йошида извади от вътрешния си джоб няколко обикновени пощенски плика и й подаде един от тях.
Стийви го завъртя между пръстите си, без да го отваря.
— Познат ли ви е този почерк, докторе?
— Да. Принадлежи на Аманда.
— Сигурна ли сте?
— Тя беше моя сестра, по дяволите! — отвърна Стийви и изведнъж млъкна, дала си сметка, че отговорът й е доста груб.
Йошида само кимна с глава и запази мълчание.
Стийви извади писмото от плика и започна да чете. Главата й отскочи нагоре почти веднага, лицето й се смръщи.
— Ако сте решили да ми давате доказателства за някаква връзка между сестра ми и Торнбърг, то…: — замълча и тикна писмото обратно в ръцете на Йошида.
— Това изобщо не ме интересува, докторе — хладно отвърна Йошида. — А, предполагам, и вас… — подаде й обратно писмото заедно с останалите. — Налага се да прочетете всичко, за да разберете за какво става въпрос…
Стийви му отправи един продължителен и натежал от враждебност поглед, но задържа писмата. После се обърна, пристъпи към малката масичка до завесата и седна. Не го покани да влезе. Изчете първото писмо и веднага премина на следващото.
Читать дальше