Всъщност Йошида откри шифъра точно за три минути и половина, но една от тях беше отделена изцяло за прикритие, тъй като имаше вероятност отварянето на вратичката да включи скрита камера.
Останалите деветдесет секунди между отварянето на сейфа и приближаването на Хам той използва за бърз преглед на документите, скрити от Торнбърг. Моментално разбра, че тук има предостатъчно материали, които биха изправили стария богаташ пред съда с доста сериозни обвинения. Но трябваше да се съобразява с желанието на Хам. Искам да прекратя дейността на баща ми, а не да го убия , беше казал той. Това доста се различаваше от намеренията на Йошида и той скоро намери онова, което му трябваше. Прибра писмата в джоба си, после върна останалите документи на място и тихо повика приятеля си. Хам напусна наблюдателния пост с въздишка на облекчение. Следвайки жеста на Йошида, той се наведе към отворения сейф, дръпна маската от лицето си, сякаш да улесни скритата камера, после се зае да преглежда документите, които щяха да унищожат баща му веднъж и завинаги…
— Не ме оставяй, Южи-сан.
— Трябва да тръгвам — обърна се Южи и хвърли един изпълнен с нетърпение поглед към Оракула Хана. — Трябва да поговоря с майка ми. Искам да ме измъкне от затвора, в който сама ме натика.
— Опасността се крие в живота, а не в смъртта.
— Какво искаш да кажеш? — спря се Южи.
— Не знам. Но аз се променям.
— Вече зная, че непрекъснато се променяш — кимна Южи.
— Сега обаче се променям по различен начин — настоятелно каза Оракула. — Тази промяна не е заложена в мен и аз не я разбирам…
Южи усети как космите по врата му настръхват.
— Какво става?
— Имам чувството, че полудявам — отвърна Оракула с тон на безпомощно дете. — Обземат ме ирационални мисли и натрапчиви видения.
— Има ли изменение в някои от микрочиповете? — попита Южи и започна да включва екраните на контролната апаратура.
— Не зная, искам ти да откриеш това.
Очите на Южи светкавично пробягаха по уредите.
— Всичко изглежда нормално. Не виждам никакви отклонения.
— Тук става въпрос за нещо друго, Южи-сан. Ще ми помогнеш ли?
— Как? — попита Южи и хвърли загрижен поглед към матовата повърхност на своето творение.
— Опасността е в живота, а не в смъртта.
Южи се приближи до Оракула, сякаш искаше да му вдъхне увереност със своето присъствие. Докосна го, усети топлина и леко вибриране, поклати глава:
— Говориш несвързано…
— Зная, че думите ми имат смисъл, но не съм в състояние да ги интерпретирам.
— Не мога да ти помогна.
— Моля те, Южи-сан. Думите ми имат огромно значение.
— Значи най-накрая оправда името си и стана истински оракул — поклати глава Южи. — Древните гърци прибягвали до услугите на медиум, за да разгадаят думите на оракулите. Те вярвали, че оракулите говорят с езика на боговете…
— Опасността е в живота, а не в смъртта — повтори отново Оракула. — Отговорът е затворен в мен. Чувствам го. Не съм в състояние да го опозная. Плува като акула в дълбините…
— Хана…
— Хана се дави и е много уплашена, Южи-сан. И двамата сме нападнати от ужасни и неразбираеми мисли. Отстъпваме, губим почва под краката си, а заедно с нея и усещането за реалността. Не мога да разбера, преградите падат, пътеките се оказват под водата, ирационалното…
— Хана! — извика Южи. — Използвай своята „макура на хирума“!
— И двамата я използваме, но нещо се надига срещу нас… Умираме, Южи-сан!
Тревогата на звяра можеше да се пипне с ръка. Южи имаше чувството, че по кожата му пъплят хиляди мравки.
— Хана! — изкрещя той.
— Трябва ни хирург, Южи-сан. Или медиум. Моля те!
— Господин Конрад?
Торнбърг отвори очи. Отново се озова в кабинета си на третия етаж на „Грийн Бранчиз“. Ядоса се, че беше позволил на съня да се прокрадне в съзнанието му и да го върне в миналото. Онова минало, което все по-често му се струваше по-ярко от настоящето. Едно сигурно доказателство за настъплението на старостта, за неумолимия ход на най-големия му враг — времето.
— Господин Конрад?
Гледаше в лицето на смъртта — негов стар и вече единствен приятел и компаньон. Обзе го паника, изведнъж си даде сметка, че последният му час е ударил, независимо от чудодейните лекарства… Но образът се стопи и той се оказа лице в лице с Дон Грей, началник на охраната в клиниката. Беше огромен мъжага с мрачно лице, стегнат корем и яки ръце с набъбнали като въжета мускули. Торнбърг го беше открил в Главното полицейско управление на Вашингтон в момента, в който началникът на полицията се готвеше да го предложи за административно наказание. Обвинението беше „преднамерена употреба на сила срещу заподозрени престъпници“ и Торнбърг веднага разбра, че Грей е човекът, който му трябва.
Читать дальше