Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

После Минако сподели с мен тайното си желание да унищожи Достопочтената майка. Не си японец и никога няма да разбереш каква болка може да донесе подобно решение. Тя е обвързана с „гири“ към тази жена, точно както аз съм обвързана с нея…

— Зная — кимна Улф. — Минако ми каза, че са израснали заедно…

— Не е само това — поклати глава Шика. — Достопочтената майка е спасила живота й. Минако е била на косъм от смъртта, повлечена от дълбок водовъртеж, а Достопочтената майка се гмурнала на повече от тридесет метра дълбочина и я извадила на повърхността. Долу царял непрогледен мрак, Достопочтената майка успяла да открие тялото на Минако само защото притежава „макура но хирума“… — Очите на Шика бяха потъмнели от спомените, Улф я гледаше като хипнотизиран. — Няма японец, който да забрави подобен жест… Но чувството за справедливост у Минако е по-силно дори от чувството за дълг!

— И те е посветила в намеренията си — подхвърли след дълга пауза Улф.

По лицето на Шика се стичаха сълзи.

— Да — прошепна тя. — Попаднах в капан между мама и Достопочтената майка. Понякога мислех, че между двете няма никаква разлика. Животът им се подчиняваше на ясновидската дарба, а не на „Черният кинжал“ и икономическия просперитет на Япония. Живееха за властта — проста, чиста, неограничена.

Ето къде се научих да мразя, Улф. На коляното на мама. По едно време двете с Достопочтената майка бяха по-близки от кръвни сестри. Връзката им беше здрава като любовта, но с течение на времето започна да показва и обратната си страна. И сега Минако мрази Достопочтената майка толкова страстно, колкото някога я беше обичала! — поколеба се за миг, после добави: — Не зная какви поражения е нанесла тази омраза в душата на Минако… — По тялото й пробяга остра тръпка: — О, Улф, вече губя всяка надежда! Чувствам се ужасно между могъщата сила на тези жени! Мразя Достопочтената майка, защото дължа това на мама! Но тази омраза е отрова, която разрушава тялото ми!

— И ще те изяде жива — добави мрачно Улф. — Ако това е неизбежен недостатък на хората като теб, аз искрено те съжалявам…

— Но ти се различаваш от всички нас — вдигна глава тя. — Това имах предвид, като казах, че сякаш съм те създала от мечтите си. Но омразата ме изтощава. Така е била изтощена и Казуки, моята природена сестра… Така душата й се е изпълнила с отчаяние…

— Може би ще успея да изтръгна тази омраза от душата ти — прошепна Улф и здраво я притисна към себе си: — Винаги съм търсил смисъл в живота… Не само метафизическото съществувание, а личното призвание… Отначало мислех, че трябва да последвам примера на баща си и да стана тексаски рейнджър. Години наред живеех не според това, което искаше същността ми, а според това, което мислех, че трябва да бъда.

Заради баща си станах ченге. Прибягвах до неговите методи, включително и онези, които отиваха отвъд закона и се отличаваха с истинска диващина.

Но после се появи ти, събуди за живот моята „макура но хирума“ и аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавал…

Бях обърнал гръб на най-важния елемент в живота си: шаманството на своя дядо. В много отношения той ме плашеше по начина, по който Достопочтената майка плаши теб… Но едва сега си давам сметка, че съм се страхувал, защото не съм го разбирал… И как бих могъл? Когато той умря, аз бях неукрепнал юноша… Направи опит да ме приобщи прекалено рано… Вършех неща, които трябва да върши само зрял човек… Прекосих границата между живота и смъртта, видях тази смърт в цялата й ужасна грозота и се борих с нея… — замълча, потънал в спомените, после тихо въздъхна: — Сега разбирам, че дядо не е имал друг избор, че е предусещал края си и е бързал да завърши започнатото… За мен обаче нещата бяха прекалено бързи, започнах да изпитвам ужас. Какво знаех за смъртта? Конфронтацията ме принуди преждевременно да порасна, да изгубя татко и дядо още преди да съм стъпил на крака. Дълго време отблъсквах спомените за дядо, тъй като бяха прекалено болезнени… Господи, каква загадка е човекът!

— О, колко много те обичам! — притисна се в него Шика.

Топлината на тялото й изведнъж го възпламени. Ръцете му трескаво смъкнаха късата поличка, тя сама захвърли тънката блузка. Зърната й бяха твърди, ръката му усети влагата между бедрата й. От устата й се откъсна нетърпелив стон, пръстите й трескаво започнаха да разкопчават колана му.

В следващия миг проникна дълбоко в нея. Краката й се увиха около кръста му, зъбите й се забиха в рамото му, цялото й тяло се разтърси от могъщата тръпка на желанието. Усещаше топлината на тялото й като пещ, зърната й прогаряха гърдите му, езикът й полудя. Опря гърба й в стената и я притисна с цялата тежест на тялото си. Тя изпъшка, краката й се вдигнаха още по-високо. После, противно на очакваното, телата им неподвижно замръзнаха. Вслушваха се в лудешкия пулс на адреналина в кръвта си, забравиха страхове и притеснения, сърцата им тръпнеха в очакване на пълното сливане.