Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Все пак трябва да си даваш сметка и за евентуалното ми поражение — въздъхна Улф. — Не забравяй, че все още не умея да контролирам своята дарба и едва ли скоро ще я овладея напълно…

— Не, не мога да чакам повече! Времето ни изтича. Лудостта на Достопочтената майка навлиза в последната си фаза. Тя притежава толкова концентрирана „макура но хирума“, че едва ли ще имаш повече от един шанс. Пропуснеш ли го, всичко е свършено. Тя скоро ще обладава достатъчно сила, за да ни унищожи всички заедно!

Листата над главата й се раздвижиха, по лицето й пробягаха сенки.

— Трябва да направиш това, което видях в своето прозрение! Да пронижеш сърцето на Достопочтената майка с черния кинжал на своята „макура на хирума“!

Вакаре все още беше в „Забранените мечти“, но имаше чувството, че се намира в деветия кръг на ада. А колко добре беше започнала вечерта! Предал Южи в ръцете на Нишитцу, той получи възможност да се наслади на компанията на поредица от млади мъже, които на пръв поглед изглеждаха достатъчно невинни, но изобщо не можеха да се сравняват по невинност с най-добрия му приятел. Малко след като пресуши първата бутилка уиски „Сантъри“, в душата му се промъкнаха угризенията. Започна да си дава сметка, че е предал Южи, че хвърляйки го в лапите на Нишитцу, беше спомогнал за унищожението на приятеля си.

Угризенията изчезнаха след още няколко чаши уиски. А после се появи Евън и едва не го ликвидира на място.

Потръпна от здравата й хватка, имаше чувството, че около тялото му се увива опасна змия. Инстинктивно усещаше, че притежава повече физически сили от нея, но тя има по-малко скрупули и няма нищо за губене. Което предопределяше триумфа й.

Откъсна се от ръцете й и се запрепъва по коридора. Усети силата на нейната „макура но хирума“ като черна светкавица, която пронизва гърба му, потъва дълбоко в плътта и костите му. Успя да блокира удара, който положително щеше да превърне сърцето му в желе, зави зад ъгъла и безсилно се отпусна на колене. Пред очите му се спусна мрак.

Тя се приближаваше, той усещаше как силата й нараства, сякаш с всяка стъпка мощта й се увеличаваше. Вакаре за пръв път си даде сметка, че тази нощ може би ще се окаже последната в живота му. Бъдещето беше затворена книга, собствената му „макура но хирума“ престана да бъде прозорец към него. Но това бъдеще можеше да се предвиди и по друг начин, който, ако Вакаре беше в състояние да го обхване, положително не би променил поведението му. Той дължеше живота си на Минако Шиан — благодарение на „гири“ беше това, което е днес…

Изкрещя от болка, тръсна глава и изпрати черен сноп от собствената си енергия назад. После забърза по коридора. Не усещаше краката си, имаше чувството, че тича из тресавище, което всеки момент ще го погълне. Това означаваше само едно — Евън го настига.

Свърна в първата врата, която се изпречи насреща му, спъна се в някакво татами и почти падна по очи. Миг по-късно наистина го стори, улучен от плътния сноп енергия на Евън. Претърколи се и инстинктивно замахна.

Евън стисна юмрука му между дланите си, петата й потъна в ключицата му, разнесе се остро изпукване.

Вакаре остана неподвижен, парализиран от болка и страх. Евън отметна глава и нададе нечовешки вой, после зачака.

Какво чака, озадачено се запита Вакаре. Болката беше трудно поносима, нервите му пламнаха, й цялото му тяло се разтресе.

— Като риба на сухо — обади се някой зад гърба му.

Обърна се и видя Достопочтената майка.

— А след като си риба, аз ще изям само най-вкусните ти части.

— За пръв път в живота си Вакаре разбра какво е истински ужас. Стомахът му се стегна, изведнъж му се прииска да повърне, но нямаше сили дори за това.

Лежеше с оцъклени очи и гледаше как Достопочтената майка бавно се отпуска на колене до него.

Беше прекрасна, беше млада и съблазнителна. Никой мъж на този свят не би могъл да я гледа, без да изпита приятна тежест в слабините си. Ръката й докосна бузата му, хладна като гладък алабастър. Пръстите й леко притиснаха клепачите му.

— Не! — изкрещя Вакаре.

Натискът остана без промяна, за миг Вакаре помисли, че молбата му е удовлетворена. После остра болка прониза очните му ябълки.

— Не!

Направи опит да се измъкне, но Евън го държеше здраво. Достопочтената майка се приведе напред, челото й докосна неговото. Не беше нужно да прилага физическа сила, докосването беше достатъчно. „Макура но хирума“ щеше да свърши останалото — ще проникне в очните нерви, ще ги използва като магистрали към мозъка. А там, прибягвайки до тайнствените си способности, щеше да изсмуче същността му, всичко онова, което го отличаваше от обикновените хора. Ще измъкне „макура но хирума“ и ще я прибави към своята.