Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Да. Това е единственото разрешение на проблема, създаден от нейната лудост. — Очите на Минако за миг се отклониха встрани, после отново се заковаха върху лицето на Улф. — Всичко се промени. Дори Шика не е в течение. Достопочтената майка започна да избива членовете на Вътрешния съвет.

— Но защо?

— Абсолютната власт я доведе до абсолютна лудост. Жаждата й за лично превъзходство вече е неудържима. Вярно е, че двамата с Нишитцу създадоха плана за икономическо подчинение на Съединените щати, който вече навлиза в заключителната си фаза. Също така е вярно, че точно по тази причина те трябва да бъдат спрени. Но най-лошото е, че тя, изглежда, е открила начин да изтръгва „макура но хирума“ от околните и да я прибавя към своята…

— Хайде, хайде! — не сдържа усмивката си той. — Какви ги приказваш? Сякаш иска да ти извади мозъка и да го хапне за вечеря!

— Образно казано, това е точно така — кимна сериозно тя, очите й го пронизваха. — Няма да се поколебае да стори същото и с теб!

Улф изведнъж си даде сметка за какво става въпрос, кръвта замръзна в жилите му.

Тя стоеше на сантиметри от него, думите й бяха тихи, но ясни.

— Не мога да позволя това, Улф-сан. Ти си много, много специален… Дядо ти умря на преклонна възраст, нали? Беше стар, твърде стар…

— Откъде знаеш? — озадачено я изгледа той. — Аз самият не знам на колко години почина…

— Естествено — кимна тя. — Не ти е казал, защото е знаел, че няма да му повярваш… Ние разполагахме с информация за него. Както и за повечето възрастни хора по света. Когато умря, бяхме сигурни, че вече няма да срещнем човек като него. Но после се появи ти и аз разбрах, че това, което ми показа „макура но хирума“, е истина. Ти притежаваш неговата дарба, още по-богата, още по-силна…

— Той е убиецът! — каза Йошида. — Това е толкова сигурно, колкото фактът, че съм тук, пред теб!

Срещу него седеше Хам Конрад, очите му пробягаха по открития ресторант на покрива на един от големите вашингтонски хотели, после се насочиха към Белия дом. Бруталното убийство на Марион измести от главата му неприятната вест, че Бретхард е изпуснал Улф Матсън. Майната му на Матсън, въздъхна Хам. Майната му и на онзи некадърник Бретхард. Сега имам по-важни проблеми.

— Нямам никакви съмнения, че убийството на Марион Стар Сейнт Джеймс е било поръчано от баща ти — продължаваше Йошида. — И ти прекрасно знаеш защо: тя разполагаше с прекалено много факти за него, при това възнамеряваше да ги сподели с теб.

— Клиниката „Грийн Бранчиз“?

— Разбира се.

— Там, откъдето му е доставяла живия материал… — Хам говореше ниско и монотонно, като човек в началото на нервна криза.

— Точно така — кимна Йошида. Не отделяше поглед от лицето на Хам, но онзи не му обръщаше внимание. — Ако паметта не ме лъже, тя му е доставяла скитници и самотници, изобщо хора, към които никой няма да прояви интерес… Всички са били изпращани в тази клиника край Арлингтън, която Торнбърг междувременно е закупил… — направи пауза и поръча по още едно питие, макар Хам да не беше довършил първото. — За какво според теб са му трябвали тези хора?

— За експерименти — все така равнодушно отвърна Хам. — Той изпитва панически страх от старостта и вярва, че може да спре хода на времето. По тази причина купи „Грийн Бранчиз“ и създаде собствен екип от биохимици. — Очите му продължаваха да фиксират внушителната сграда на Белия дом, осветена от мощни прожектори. — Предполагам, че „стоката“ на Марион е била използвана за опитни свинчета…

— Човешки същества?

— Че върху какво друго е можел да експериментира? — извърна глава Хам. — Торнбърг знае, че времето му е малко.

Питиетата бяха сервирани. Йошида отпи глътка от своето, а другата чаша тикна в ръката на Хам.

— Този човек е напълно лишен от морал! — промърмори той. — Видях трупа на Марион и трябва да ти кажа, че гледката не беше от най-приятните. Според мен е била измъчвана, преди да умре. Сякаш той е държал да знае за какво я наказва… А в оная клиника сигурно се търкалят купища мъртъвци!

— Без съмнение ще каже, че всичко се върши в името на науката — въздъхна Хам.

— Най-лошото е, че сам си вярва — кимна Йошида и замислено поклати леда в чашата си. Помълча малко, после подхвърли: — Трябва да направим нещо!

— Зная — отвърна Хам.

— Нямаме друг избор.

Хам преполови течността в чашата си. Мислеше за баща си, за възхищението, което беше изпитвал към него, за одобрението, което винаги беше търсил. За пръв път обаче си даде сметка, че желанието да получи това одобрение на всяка цена е било заплащано твърде скъпо.