Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Наведе се още малко напред и видя как очите и се отварят. Не, това не бяха очите — ясно виждаше спокойно отпуснатите клепачи. Отвори се нещо друго . По гърба му полазиха тръпки. Усети черните пипала на нещо неуловимо, но кипящо от живот. То помръдваше, приличаше на лупа, в която се концентрира огромна енергия. Дали не беше тайнствената същност на Минако, решила да се освободи от обвивката на тялото й? Не можеше да разбере това.

Усети как потъва в окото на лупата, почувства нейната тежест, неумолима като земното притегляне. Изпита абсурдното чувство, че прилича на изстрелян от пушка куршум, който се удря в невидима преграда и противно на всички природни закони увисва в пространството, безсилен да продължи пътя си, безсилен да направи каквото и да било.

Ако беше в състояние да брои ударите на сърцето си, вероятно щеше да открие, че му трябва цял живот, за да събере десетина от тях… Промъкваше се през челюстите на времето с подхлъзвания и препъване, превърна се в незначителна песъчинка, понесе се в безкрайната пустош на Вечността.

Престана да диша, беше сигурен, че кръвта замръзна във вените му. А може би престана да усеща тези неща, тъй като те бяха свидетели на движението на времето, а време тук не съществуваше… Пръстите на Минако бавно започнаха да свалят дрехите му, пропити с кръв и пот, главата му неволно се извърна встрани. Вътрешността на палатката му се стори далечна като Вашингтон. Имаше чувството, че я вижда през дебел пласт неподвижна вода, че е част от далечен свят, който, подобно дъното на планинско езеро, му е напълно чужд и непознат…

Униформата на Минако сякаш се разтапяше под ръцете му. Стисна голите й рамене. Кожата й беше чиста и гладка, без нито една гънчица, твърдите гърди сякаш принадлежаха на осемнадесетгодишно момиче. Присвил очи, той гледаше как голото й тяло се отпуска по корем и бавно се плъзга към него.

Движението на лопатките и тръбните й мускули наподобяваше величествен океански прибой, разкошната черна коса падаше свободно над ръцете й, потрепваща като гарваново крило. Пръстите й се насочиха към слабините му.

Първото докосване го накара да потръпне, прииска му се да затвори очи и да потъне в насладата. Не го стори, не можеше да се лиши от гледката на прекрасното тяло в краката си. Когато насладата рязко нарасна, той протегна ръка, разтвори изящните полукълба на таза й и докосна с пръсти топлата и влажна тъмнина между тях.

Искаше устата й да остане върху него завинаги, простена от недоволство, когато тя се плъзна и отдалечи, вероятно би изразил протеста си на глас, ако не беше попаднал под лъчите на пламтящите й очи. Тя се изправи, притегли бедрата му под себе си и тазът й започна да се доближава до слабините му. От устати му се изтръгна възбудено стенание, тялото му се стрелна напред и нагоре, проникването беше главозамайващо в своята пълнота…

Ароматът й беше зашеметяващ. В ноздрите го удари онази приятна миризма, която беше усетил, преди да заспи. Тя изтичаше от тялото й с такава интензивност, сякаш идваше от невидима дупчица в могъщата леща, концентрирала в себе си толкова енергия, че времето беше престанало да съществува… Потънал дълбоко в нея, той имаше чувството, че се докосва до центъра на тази леща, започва да опознава тайните на съществуванието, на остаряването и разрухата, на живота и смъртта… Беше близо, болезнено и влудяващо близо… Ех, ако можеше да протегне пипалата на съзнанието си, да измъкне лещата от същността на душата й, да я разгледа и опознае, а после незабелязано да я върне обратно!…

После всичко свърши… Бързо, прекалено бързо! Тайната се сви и започна да се отдалечава, тялото му се отдели от нейното и рухна на пода на палатката…

Веднага след това той поиска да хване ръката й. Не защото държеше да покаже топли чувства (макар тя да беше убедена, че ги изпитва), а защото не успя да получи това, което разчиташе да получи чрез сексуалния контакт. Сега просто опитваше други пътища.

Разбира се, той беше изпитал огромна наслада — това беше участта на всички мъже, попаднали в леглото й. Докато тя, както винаги, не изпита абсолютно нищо. Може би това беше божие наказание, въздъхна в себе си Минако. Аз, която съм предопределена да зачена един-единствен път, не мога да изпитам никаква наслада от акта на това зачатие. Годините ми съвсем не са малко, но мензисът ми е редовен като на младо момиче, а детеродните ми способности са такива, каквито бяха преди четиридесет години.