Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Наложи се да дръпна доста конци, на високи места… — промълви той. — Едва след това появата ми тук стана възможна… Военните наистина знаят за особения характер на бомбардировките от тази страна на границата, но са твърде ангажирани с преките бойни действия и нямат време за неща, които не засягат пряко живота на американските войници. Мисля дори, че тайно са ми благодарни за проявения интерес.

Замълча с лъжичка в ръка, очите му изпитателно я оглеждаха.

— Знаете ли значението на съкращението СНВОД от американския жаргон? — изведнъж попита той. Изчака отрицателното поклащане на главата й и поясни: — Появило се е по време на Втората световна война, но е напълно приложимо за всички останали. Означава Ситуацията е нормална, всичко отиде по дяволите!

— Английският език е далеч по-описателен от японския — усмихна се Минако и пое празната чаша от дланите му: — Хареса ли ви чаят?

— Наистина се чувствам по-добре — кимна той и внимателно докосна слепоочието си. Напипа голяма цицина, но кръв нямаше. Имаше чувството, че докосва белег, а не прясна рана. — Как успяхте да ме излекувате?

— Вече ви казах. Просто мобилизирах скритите сили на организма ви за максимално противопоставяне на травмата.

— Това ми звучи като бабини деветини — изгледа я със съмнение той.

— Моля?

— Обикновен брътвеж — поясни той. — Звучи добре, но не означава нищо — огледа се и добави: — Тук има ли радиация?

— Защо питате?

— Защото нашата апаратура многократно засичаше остатъчна радиация в района на подобни бомбардировки.

— Мога да ви уверя, че тук радиация няма — отвърна Минако.

— А пък аз ще ви кажа какво харесах в слепотата си — рязко смени темата той, давайки си сметка, че не може да отдели очите си от нея. Образът й сякаш беше залепнал за ретината му. — По някакъв начин (не ме питайте какъв) аз бях в състояние да ви „виждам“, или поне да усещам присъствието ви. Искам да зная как става това… — помълча само миг, после продължи: — Искам да зная и откъде сте толкова сигурна, че останалите участници в нашата мисия са мъртви. Дори аз не зная точното местоположение на тримата кхмери, които действаха под преките ми заповеди…

— Те са мъртви, господин Конрад, можете да ми вярвате. Мъртви са и останалите, оцеляхте само вие и лейтенант Матсън.

— Коя сте вие? — прошепна той. — Трябва да зная!

— Аз съм войник, господин Конрад — усмихна се тя. — Съвсем като вас. И пак като вас съм цивилно лице, поне що се отнася до моето правителство…

— Това не ми е достатъчно — изръмжа Торнбърг и се настани по-удобно край бетонната стена. Чувстваше се безкрайно уморен и правеше върховни усилия да задържи концентрацията си.

Минако седна на ръба на нара, съвсем близо до него. В ноздрите го удари замайващ аромат. Така не мирише никой войник, уморено помисли той.

— Този парфюм…

— Какъв парфюм, господин Конрад? Аз не употребявам парфюм.

— Миризмата е… — Торнбърг не успя да завърши. Очите му се затвориха и той потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, навън властваше нощта. В палатката светеше малка керосинова лампа, на жълтеникавата й светлина се виждаше Минако, свита на земята. Той дълго време остана неподвижен, очите му не слизаха от спокойното й лице. Тишината се нарушаваше единствено от ударите на сърцето му. Имаше чувството, че времето е спряло, а мигът е уловен и консервиран завинаги в стъклена епруветка. Обзе го абсурдната увереност, че ако стане и отметне брезента пред входа, ще завари луната замръзнала на небосклона, а звездите ще са престанали да мигат.

Дълги години нямаше да забрави този изключителен миг, или по-скоро — изключителното чувство, че съществува извън законите на времето. В известен смисъл целият му по-нататъшен живот щеше да премине в търсене на този миг, на това изключително душевно състояние.

След известно време свали краката си от нара и бавно се изправи. Главата му се завъртя, наложи се да спира на няколко пъти, докато прекосяваше палатката. Стори му се, че времето е спряло, че за всяка крачка е необходим един цял човешки живот.

Най-сетне се надвеси над свитото тяло на Минако, очите му уловиха равномерното повдигане и отпускане на гърдите й. Беше му хубаво в това положение, чувството, че ако пожелае, може да забие нож в сърцето й, му доставяше удоволствие.

Нямаше подобни желания, разбира се. За него тази жена беше вълнуваща загадка, в душата й се криеше най-важната тайна на света.

Имаше чувството, че държи живота в шепа, че може да властва над хода на времето с лекотата, с която скулпторът мачка глината. Усети, че отново трепери. Не знаеше дали това се дължи на желанието да притежава нея или нейните познания. В известен смисъл въпросът беше излишен, тъй като едното и другото бяха неразривно свързани — като китайските понятия за „Ин“ и „Янг“ — светлината и мрака, които се редуват заедно със завъртането на колелото на живота… Главата му гореше. Единственото му желание беше да я притежава, а заедно с нея да притежава и тайните й.