Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Торнбърг си спомни, че на това място Дик Халбъртън направи пауза, хвърли му внимателен поглед през очилата си и тихо добави:

— Имам чувството, че буквално е била изядена жива от този ензим…

— Все още не си го изолирал, нали?

— Напротив, вече го сторих — отвърна Дик. — Не беше никак трудно, тъй като имаше големи отлагания в органите, за които ти споменах… Проблемът е в лабораторния анализ на тази субстанция… Може да отнеме страшно дълго време, дори години. И пак да не получа задоволителен резултат…

— Какво означава това?

— Означава, че ензимът е нестабилен и започва да се разпада в момента, в който напусне живата тъкан — обърна се и пристъпи към една маса с цинково покритие, върху която имаше три телени клетки с опитни мишки. — Обърни внимание на тази двойка — посочи една от тях Дик и сви рамене. — Бяха безнадеждно заразени от злокачествени тумори при предишни експерименти, затова реших, че мога да им вкарам минимална доза от непознатия ензим, без да имам угризения на съвестта.

Торнбърг се наведе и започна да оглежда мишките.

— Изглеждат ми съвсем здрави — заяви след известно време той.

— Точно там е работата — усмихна се тържествуващо Дик. — Туморите ги няма!

Торнбърг недоверчиво го изгледа, после премести поглед към клетката с мишките.

— Какво, за Бога, представлява тази субстанция? — смаяно попита той.

— В момента знам толкова, колкото и ти… — въздъхна Дик Халбъртън и натика ръцете си в джобовете на работната престилка. — Какво е било онова, което се е съдържало в Светия Граал? Кръвта на Христос?…

Минако се обърна и сложи вода на пламъка на малък спиртник. Изчака я да заври и пусна вътре шепа листенца от ароматичен черен чай. Торнбърг жадно поглъщаше с очи нежната кожа на врата й, разкрила се под гъстата, прибрана на кок черна коса. Виждаше ясно всяка пора, струваше му се, че от тях лъха тайнствено, но силно еротично послание.

— Чай-барут от Китай — обяви с усмивка тя, след като се обърна към него. — Много силен и много ароматичен.

Помогна му да се изправи в седнало положение, забелязала замаяното изражение на лицето му. Той опря гръб на напуканата стена, замаян не само от раната, но и от аромата на тялото й.

Въздухът беше наситен с прашинки, които засядаха в гърлото му при всяко вдишване. Чаят му дойде тъкмо навреме. Макар и стипчив, той беше онази живителна влага, от която се нуждаеше в момента Торнбърг.

— Къде е Матсън? — попита след първата глътка той.

— Невредим е — обясни Минако, сякаш усетила загрижеността му. Очите й за миг се притвориха: — В момента спи…

— Искам да ви повярвам, но се страхувам, че не ми давате достатъчно поводи да го сторя.

— Тук дойдохте сляп — напомни му тя. — А сега…

— Какво криете?

— Какво крием — поправи го Минако. — Вие не сте тук по настояване на американската армия. Ако любопитството й беше достатъчно голямо, тя щеше да изпрати свой редовен контингент. Всъщност ние очаквахме именно това. Докато вие и лейтенант Матсън сте съвсем друга работа…

— Как така?

Минако се намръщи, очевидно изгубила търпение.

— Вие сте цивилен, целта ви е цивилна, статутът ви тук — също. Не мога да си представя как вашите военни са се съгласили да ви пратят на такава опасна мисия.

— Предполагам, че не им пука дали ще загина, или ще оцелея — отвърна той.

— Дори да сте прав, пак нещо не е наред — тръсна глава Минако. — Просто защото ще им пука поне за техните хора, прикрепени към вас. А от тях оцеля само един…

Той сви рамене и се навъси от нов пристъп на световъртеж.

— Войната е риск, тези хора са знаели на каква опасност се излагат…

— Дали? — погледна го със съмнение Минако. — Всъщност това няма значение, господин Конрад… Просто защото ние не говорим за войната — поколеба се за момент, после добави: — За мен е много важно да разбера дали вашето правителство си дава сметка за това, или само вие знаете истината…

Той се потопи в бездънните й очи. Първата му реакция беше да излъже, да скалъпи нещо, което би било защитна преграда. Но после размисли. Очевидно тя беше направила първата крачка към примирието, след което можеше да се очаква и някакво разбирателство. Торнбърг разбираше, че сега само от него зависи дали ще сключи това примирие и ще влезе в някакъв диалог с нея. Не виждаше особено голям избор, тъй като единствената алтернатива беше да продължи словесния двубой. На даден етап това положително би му доставило удоволствие, но едва ли можеше да очаква някакъв конкретен резултат, да не говорим за връщане обратно през границата.