— Това ми звучи като мото, достойно за Дявола!
Торнбърг се разсмя, а Хам окончателно изпусна нервите си. Не обичаше да го наричат „синчето ми“, а когато Торнбърг му се надсмиваше, направо ставаше бесен.
— Май не си даваш сметка за положението си, а? — изръмжа той, извади фотокопията на секретните материали и ги размаха под носа на баща си. — Дните на твоето величие отминаха! Успях да открия ахилесовата ти пета и нямам намерение да я изпусна, преди да приемеш условията ми!
— Няма човек на този свят, който да ми диктува своите условия! — задави се от ярост Торнбърг.
Кръвта на Хам забуча в ушите му, имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Повдигаше му се от мерзкото чувство, че е бил принуден да изпълнява заповедите на стария лицемер. Не можеше да живее повече с тази мисъл, още по-малко пък с познанието за това, което беше извършил Торнбърг, за това, което се готвеше да извърши.
— Приемането на моите условия е единствения ти шанс да се измъкнеш от дупката, в която сам си скочил! — предупреди го той. — Нарушил си толкова много закони, че се отказах да ги броя… Имаш ли представа какъв празник ще настъпи в канцеларията, на главния прокурор, ако там се получи копне от тези материали?
— А как ще стане това, синчето ми?
— Аз ще ги изпратя! — изрева извън себе си Хам, въпреки твърдото решение да сдържа нервите си. — И престани с това „синчето ми“!
— Ще престана само след като ти престанеш да се държиш като десетгодишен скаут! — изръмжа Торнбърг. — Едва тогава ще чуеш от устата ми името, което съм ти дал по рождение! Кой ти е дал правото да бъдеш мой следовател, съдия и екзекутор? Нима си въобразяваш, че светът покорно ще следва собствените ти представи за справедливост? Това са пълни глупости. Светът се ръководи от хаоса, човешките закони — също…
— Не аз съм този, който е създал моралните норми на поведение! — разгорещено отвърна Хам и започна да си дава сметка, че старецът все пак е успял да промени равновесието на силите, принуждавайки го да обяснява мотивите за своето поведение. — Моралът е единственото общо нещо в разнообразието на човешката култура.
— Това го кажи на арабите или японците — Презрително се усмихна Торнбърг. — И ще разбереш, че дори понятие си нямат от морал…
— Грешиш — поклати глава Хам и отчаяно потърси път към темата за прегрешенията на баща си. — Може би техният морал се различава от нашия, но все пак е…
— Глупости! Губиш си времето да защитаваш хора, които не заслужават това! Не очаквах, че ще чуя подобни думи от устата на собствения си син!
— Господи! Говориш така, сякаш аз съм единствено това — твой син!
— Точно това съм бил и аз — син на баща си! До последния му час!
— Не! — скочи на крака Хам. — Аз съм повече от твой син! Много повече!
— А имаш ли представа какво щеше да бъдеш без мен? — изгледа го изпод козирката на капитанската си фуражка Торнбърг. — Съмнявам се, много се съмнявам… Благодарение на моите връзки и влияние ти влезе в специалното училище и колежа. Пак благодарение на тях се озова на удобно местенце в Токио, където все пак благоволи да ми свършиш и малко лична работа. Но в замяна на това аз те изтеглих от армията и ти дадох добра служба в Министерството на отбраната… А какво свърши сам, без моя помощ? Ожени се за една красива, но безполезна жена, която не ти доставя удоволствие, не цени начина на живот, който й предлагаш, и е толкова равнодушна към брака ви, че ти позволява да вилнееш като разгонен котарак! Пък и защо да бъде другояче? Доколкото съм осведомен, инструкторът по тенис я обучава наистина пълноценно!
— Това не е вярно! — изкрещя Хам, макар че част от съзнанието му прие новината без никаква изненада.
— Вярно е, разбира се — загрижено поклати глава Торнбърг. — И аз имам някои снимки, синчето ми… Искаш ли да ги видиш? — изсмя се и Хам стисна зъби. Като дете се беше наслушал на подобни обвинения между родителите си, още помнеше болката, която причиняваха ноктите, забити в дланите му.
— Господи Исусе! Това е ужасно!
— Достатъчно! — изрева Торнбърг и стовари ръце върху масата. Посудата издрънча, разлятата върху плота бира засъска като киселина. — Успял си да се добереш до тайните ми, но сега аз си ги искам обратно! Хайде да прекратим празните дрънканици и да бъдем делови!
— По отношение на какво?
— По отношение на сделката, глупако! — изръмжа Торнбърг. — Би трябвало да ти строша ръцете за това, което си направил, но нямам достатъчно кураж. Признавам, че те подцених, браво на теб… Сега разполагаш със стоката, която ми трябва, аз пък имам влиянието, което трябва на теб. Това ми се струва солидна основа за сключването на сделка. Затова предлагам да зарежеш тъпите си морални скрупули и да се залавяме за работа!
Читать дальше