Седнаха в каютата, вратите останаха широко отворени. Хам си направи огромен сандвич и лакомо го захапа, докато Торнбърг се задоволи с малко салата и няколко глътки бира. Цял живот беше имал проблеми с апетита, а напоследък съвсем престана да се храни.
Подхвърляха си незначителни реплики, обзети от сладостна нега. За това допринасяха и топлите слънчеви лъчи, отразявани от водата. Торнбърг не изглеждаше особено щастлив, но беше спокоен. Нормално за него състояние, помисли Хам. Особено след смъртта на Тифани. Самият той се чувстваше напрегнат, вероятно поради важната задача, която му предстоеше. Мисълта за бащината скръб му предложи въведението, което отчаяно търсеше от известно време насам.
— Гледам, че шариш из Вашингтон и никак не ти се прибира у дома — промърмори, с преднамерена небрежност той и избърса мазните си пръсти в салфетката. — И мисля, че няма да е зле, ако вдигнеш платната…
— Да вдигна платната ли? — учудено го погледна Торнбърг, сякаш синът му предлагаше оттегля в пенсия.
— Защо не? — усмихна се с пресилен ентусиазъм Хам. — Аспен, а дори и Европа… Зарязваш всичко, отърсваш се от паяжината на мрачните мисли и обновяваш душата си…
— Какво да правя в Аспен? — подозрително го изгледа Торнбърг. — Да зяпам как разни красавици преследват инструкторите по ски? Същото важи и за Европа — там човек на всяка крачка се сблъсква с разни японци и германци… Това ми напомня за Оста и кръвното ми се вдига до опасни граници. — На лицето му се появи хладна усмивка: — Други умни предложения?
Хам сведе поглед към огромния къс сирене в чинията си.
Торнбърг изчака точно толкова, колкото беше необходимо, после продължи:
— Освен това аз не искам да заминавам. В мое отсъствие положително ще се объркат куп неща… — очите му не се отделяха от Хам, направи облог сам със себе си за точния миг, в който синът му ще вдигне глава. — Това в пълна сила важи за моите биохимични експерименти… — Вилицата на Хам замръзна върху сиренето. — Снощи някой е проникнал в „Грийн Бранчиз“, представяш ли си? Какво биха могли да търсят в една обикновена клиника?
— Може би промишлен шпионаж? — подхвърли Хам и остави вилицата.
Добър ход, призна в себе си Торнбърг. На моменти Хам наистина успяваше да го впечатли.
— И ние така си помислихме — кимна той. — Но после открихме, че липси сред документите няма и всичко е налице. — Очите му пламтяха: — Открихме и нещо друго — лицето на крадеца, запечатано от видеокамерата… — Главата на Хам рязко отскочи и Торнбърг се поздрави за спечеления облог. — Искаш ли да го зърнеш? Тук, на борда, имам едно копие от лентата…
— Не, Господи!
— „НЕ, Господи“ — имитира го Торнбърг. — Само това ли имаш да кажеш?
— Господи, защо се чувствам така, сякаш съм длъжен да ти дам отговор? — избухна Хам. — Ти си този, който трябва да дава обяснения!
— Не се чувствам длъжен да давам обяснения за постъпките си пред когото и да било! — хладно го изгледа Торнбърг. — За това достатъчно добре се грижат времето, парите и влиянието ми! В момента искам да науча какво е намислил собственият ми син и защо е проникнал с взлом в моята клиника!
— А аз искам да знам…
— Задръж малко, момчето ми! — рязко извика Торнбърг и Хам неволно подскочи. — Ако исках да знаеш какво става в „Грийн Бранчиз“, сам щях да ти го кажа, по дяволите! Не съм го сторил, значи това не е твоя работа!
— Аз пък реших да го направя моя работа!
Я виж ти, учуди се в себе си Торнбърг. Нима ще се окаже, че синчето притежава повече твърдост, отколкото съм допускал?
— Трябва да поговорим за всичко, което става в тази клиника! — решително вметна Хам.
— Трябва ли?
— Да, трябва! Господи, та ти си извършител на куп тежки престъпления! Отвличане, изтезания, убийства! Не си нищо повече от един презрян криминален тип! Кълна се, че все още не мога да разбера как си успял да привлечеш толкова много и толкова способни учени за свои съучастници!
За момент Торнбърг се изкуши да поеме по предложената писта, но после тръсна глава. Майната му! След като го иска, ще си го получи!
— Господи, как можеш да бъдеш военен и едновременно с това толкова наивен! — прогърмя той. — Нима не знаеш, че всичко е въпрос на пари? Тези учени приеха офертата ми с огромно желание, защото получаваха не само добро заплащане, но и пълна свобода за своите експерименти! Нима си въобразяваш, че хората са ангели? Не, синчето ми — хората са си хора, с всичките си вродени недостатъци. Дай им това, което искат, и те няма да се спрат пред нищо!
Читать дальше