Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Имате ли?

Очите й се отместиха, гласът й уморено прозвуча:

— Всъщност това е без значение. Не виждам за какво можем да говорим…

— И така да е — усмихна се Кроукър. — Тогава просто ще вечеряме заедно. Приемете го като жест на благодарност от името на Рейчъл. Сторили сте толкова много за нея и тя… всъщност ние, сме ви много признателни…

— Не става — поклати глава Джени. — Имам правило да не се сближавам с роднините на своите пациенти.

— Съвсем мъдро правило — кимна той и отново се усмихна: — Но понякога става така, че ни се иска да пратим всяка предпазливост по дяволите, нали?

— А вие, господин Кроукър, без съмнение твърдите, че случаят е точно такъв…

— Лю — меко я поправи, после кимна: — Да, твърдя точно това. Колко случая като този с Рейчъл сте имали в своята практика?

— Нито един.

Отговорът дойде без никакво колебание и това несъмнено беше точка в полза на Кроукър.

— Добре — кимна той. — Тогава нека забравим правилата и пратим по дяволите всички предразсъдъци!

Очите й изпитателно се взряха в лицето му, главата й колебливо кимна.

— Страхотно! Ще мина да ви взема оттук.

На устните й се появи бледа усмивка.

— Защо продължавам да мисля, че ще съжалявам за всичко това? — тихо попита тя.

— Защото сте човек, който спазва правилата.

Усмивката й стана по-широка, в гласа й се долови лека ирония:

— Страхотно е да получаваш отговор на всичките си въпроси, не мислите ли?

Апартаментът на Мати в Палм Бийч беше закупен преди пет години от Доналд Дюк и станал нейна собственост съгласно условията на развода. Намираше се на дванадесетия етаж на Харбър 6 6 Harbour (англ.) — пристанище. — Б.пр. Пойнт — един от блестящите небостъргачи, които никнеха като гъби из Голд Коуст в Южна Флорида. От него се разкриваше фантастична гледка към Атлантическия океан и каналите между островите, а името му — според странните традиции на Южна Флорида — нямаше нищо общо с действителността. Сградата беше съвсем близо до хотел „Брейкърс“ и изисканите ресторанти по Роял Поинсиана Уей, обитателите й бяха сред тези, които носят диамантите си дори на плажа. Освен задължителните за подобни постройки апартаменти от по неколкостотин квадратни метра, натъпкани с глезотии от сорта на полирани мрамори и позлатени кранове на чешмите, Харбър Пойнт разполагаше с невероятен център за фитнес на последния етаж, посетителите на който използваха най-модерни уреди за контрол на кардиоваскуларната система. Входът се охраняваше от униформен портиер, а в просторния вестибюл дебнеше главният иконом на сградата.

Вестибюлът беше типичен за тези блокове, в които апартаментите се наричаха „резиденции“ и цените им започваха от един милион долара. От тавана висяха четири огромни полилея от масивен кристал, подът беше застлан с дебели, правени по поръчка килими „Мисони“, а пищност бе единствената дума, която горе-долу даваше представа за диваните и фотьойлите от мека розово шоколадова кожа.

Кроукър влезе в апартамента на дванадесетия етаж и започна да пали лампите, сякаш се надяваше, че светлината ще попречи на дълбоката депресия, в която изпадаше Мати. Докато пътуваха по мемориалния мост „Флаглър“ и Роял Поинсиана Уей, се постара да убеди сестра си, че състоянието на Рейчъл е напълно стабилизирано, но тя упорито мълчеше. Накара я да седне на единия от двата огромни дивана, разположени един срещу друг в гостната. Апартаментът беше в европейски стил, или по-скоро в стила, който неизвестният дизайнер е приемал за европейски: тапицирани с френска дамаска мебели и оригинални персийски килими с поизбелели от времето алено тъмносини шарки. Навсякъде бяха пръснати антики: под провинциалните пейзажи от Франция бяха подредени масички с кристални плотове, отрупани със статуетки и масивни, богато инкрустирани вази. По стените бяха окачени неизбежните за Флорида огледала с тежки рамки, които отразяваха фигурите на присъстващите под различни ъгли.

Кроукър не беше особено изненадан от пищното, граничещо с лош вкус разнообразие на обзавеждането, тъй като знаеше достатъчно за Доналд Дюк, някогашния домакин. Изненада го друго: сред целия този битпазар нямаше никакви фотографии, никакви лични вещи, които да напомнят за индивидуалността на хората, обитавали жилището цели петнадесет години. Къде сред тези бляскави дрънкулки се долавяше присъствието на Мати?

Самата тя седеше неподвижно на дивана, босите й крака бяха стъпили на дебелия килим. Отчаяното изражение на лицето й беше в остър контраст с пищната и претрупана обстановка. Сякаш случайно бе попаднала тук и всеки момент щеше да си тръгне…