Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Ръката й се плъзна по главата му, пръстите й разрошиха косата му, както някога…

— Всичко е наред.

Гласът й стана силен и плътен, отчаянието се стопи.

— Най-сетне си давам сметка колко огорчени сме били един от друг… — Стана, повдигна брадичката му и го разцелува по двете бузи. — Казахме си всичко, сега трябва да го забравим. Най-важното е, че отново сме заедно.

После се зае да разчиства масата. Движенията й бяха пестеливи и точни, като на човек, който е свикнал да живее сам. Щеше да изглежда съвсем наред, ако не беше тази трагедия с Рейчъл, рече си Кроукър. Стана, пристъпи към нея и я прегърна през кръста. За миг тя се притисна в него, после продължи да се занимава с чиниите.

— Какво друго ти каза Рейчъл? — попита след известно време Мати.

— Дъщеря ти е много гневна.

Тя въздъхна, ръцете й в жълти гумени ръкавици за миг спряха да търкат чинията.

— Деветдесет и девет процента от тийнейджърите са така — промърмори извинително, после го погледна през рамо: — Нима вече си забравил какви бяхме ние на нейните години?

— Не всички вземат наркотици, въпреки това, което показват по телевизията — поклати глава Кроукър. — И не всички имат тайни като Рейчъл…

Мати рязко се обърна. В очите й блесна паника, лицето й се зачерви:

— Какви тайни?

— Не зная — въздъхна той. — Надявах се ти да ми кажеш, защото Рейчъл не пожела…

Сестра му отново се залови с чиниите, но той усети, че е изненадана. Взе кърпата и започна да подсушава вече измитите прибори. Въпросът си зададе внимателно, с нужната деликатност:

— Забелязала ли си някаква промяна у Рейчъл през последните месеци?

— Не — поклати глава Мати. — След смъртта на Доналд стана необщителна и затворена, сякаш онази самолетна катастрофа нанесе някаква рана в душата й… Не зная какво точно е изпитвала. Предполагам, че се е надявала някога отново да намери място в сърцето на баща си.

— Разговаряли ли сте на тази тема?

— Много пъти. Както и за всичко останало. Но не успях да осмисля света, в който живее. Не разбирам музиката, която създават групи като някакви си „Грийн Дей“, за мен тя е просто неприятен шум… — Остави измитата чиния да се изцежда и се залови да търка дъното на тенджерата: — Но ако трябва да бъда напълно откровена, Рейчи нито очакваше разбиране от моя страна, нито го търсеше. Възприемаше като брутална намеса всеки опит за контакт с нейния свят…

— Мати, тя е приемала наркотици, злоупотребявала е с тях. Нещо би трябвало да ти направи впечатление…

— Бяхме доста отчуждени — сви рамене сестра му. — Преди около шест месеца доктор Стански я подложи на обичайния контролен преглед, но всичко беше наред. — Лицето й се сбърчи: — Сигурна съм, че той не ми е споменавал нищо за наркотици…

— Нормално — рече Кроукър. — Наркоманите знаят всички трикове, за да скрият порока си от лекарите. — Приведе се напред и настойчиво я попита: — Сигурна ли си, че нямаше нищо? Странно поведение, лош успех в училище, липса на пари от чантичката ти…

— Абсолютно! — отвърна тя. — Носеше само шестици, а що се отнася до парите — подобни проблеми никога не сме имали…

— Наркотиците променят хората, Мати — промърмори, изчака някаква реакция от нейна страна, после добави: — Ще ми позволиш ли да хвърля едно око на стаята й?

Изглежда не го чу.

— Много ми се искаше да поговоря с нея — някак отнесено прошепна.

— Познаваш ли някой си Гидиън?

— Да, чувала съм това име и предполагам, че се среща с него — извърна се Мати. — Но не съм го виждала. А Рейчъл не желае да говори за него.

— Позволила си й да се среща с момче, за което не знаеш нищо? — вдигна вежди Кроукър.

— Рейчъл е на петнадесет, Лю — погледна го тя и с въздишка добави: — Какво можех да направя, да я вържа ли? И без това се държеше зле с мен, а напоследък направо ме мразеше…

— А баща й? Какви бяха чувствата й към него?

— Това е най-голямата загадка на живота ми — отвърна с въздишка Мати. — Както вече ти казах, Доналд не проявяваше към нея Бог знае какъв интерес и тя прекрасно го знаеше. Но въпреки това беше луда по него. Когато пътуваше, тя по цял ден не се отделяше от телефона и го чакаше да се обади. Той, разбира се, изобщо не се обаждаше. Но вместо да се разочарова, Рейчи ставаше все по-всеотдайна и продължаваше да чака. И това ме вбесяваше! — Гласът й изтъня, ръцете й механично разместиха измитите съдове.

Кроукър се вслуша в този глас и веднага откри фалшивите нотки в него.

— Мати, какво има?