Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Спомни си тези думи, защото му се струваше, че всички на борда на „Капитан Сумо“ са се променили. Включително и самият той. Очите му внимателно следяха Рейчъл и Гидиън. Беше му приятно да гледа оживеното лице на племенницата си.

Преди няколко дни, малко след излизането й от болницата, двамата останаха насаме. Той безмълвно й връчи дневника, тя с благодарност го погледна. Думите бяха излишни, облекчението й — огромно. „Това засяга теб и Мати — каза той, а тя кимна. — Трябва да й дадеш да го прочете… Не се страхувай да говориш открито за всичко това. Душата ти трябва да се прочисти…“

Този момент все още не беше настъпил, но Кроукър усещаше приближаването му. Можеше да настъпи утре, другата седмица, другия месец… Но щеше да настъпи.

Наблюдавайки момичето под ярката слънчева светлина, той изпита усещането, че то най-сетне се измъква от едно тъмно и студено място, което носи името изолация . Този процес включваше в себе си не само оцеляването, но и трансформацията. Онова преображение, което, както излиза, е достъпно не само за „сукиа“…

На масата сестра му се оказа до Гидиън. Двете започнаха да разговарят — отначало сковано и официално, после все по-нормално и по-нормално… Рейчъл очевидно оцени усилията на майка си, враждебността й към нея видимо намаля.

За десерт Бени поднесе разкошна триетажна шоколадова торта, любимата на Рейчъл. Жълт надпис върху глазурата гласеше „Добре дошла у дома, Рейч“, около него имаше красиви звезди от крем. Беше толкова вкусна, че всички изядоха по две парчета. Докато Бени се занимаваше с разпределението на десерта, момичето се надвеси над рамото на Кроукър и тихо промълви:

— Благодаря, вуйчо Лю… Благодаря за всичко!

Той я целуна по бузата, очите му се насълзиха.

След като се нахраниха, парагваецът се оттегли да изпуши още една пура, той го последва.

— Откакто ми даде костите, които откри на яхтата на Раф, аз все си мисля за дядо… — промълви Бени и издуха облаче дим над главата си. — Не че преди това не съм го правил…

Замълча, а Кроукър си спомни думите на Антонио: ХЕТА-И не се оказа по силите на Бени. След опитите на Хумаита да го посвети в него, той го намрази завинаги…

— Помниш ли какво ми каза преди няколко дни? — тихо подхвърли той. — Че някаква природна сила ни очаква…

— Да, това беше Хумаита — кимна Бени, спря поглед върху горящия край на пурата си и въздъхна: — Още не мога да възприема премеждието ти в Уипрей Бей… Искам да кажа, какво, по дяволите, е правила там онази тигрова акула? Допускам, че е попаднала във водите на канала Тин Кен, той е доста по-дълбок… Но и това ми се струва малко вероятно… — Подръпна от пурата си и замислено продължи: — Освен това е нападнала само Антонио, сякаш специално него е търсела, сякаш е имала сметки за уреждане с него… Спокойно би могла да отхапе и твоята глава, но не го е направила…

— Най-странното беше, че изобщо не изпитвах страх от нея — добави Кроукър.

— Да не изпитваш страх от акула! — Поклати глава приятелят му и извади пурата от устата си. — Това е нещо, което не се забравя цял живот, мамка му!

— Откакто се справихме с онази другата тигрова акула, имам чувството, че духът на дядо ти е кацнал на рамото ми — призна му с лека усмивка. — Беше там и по време на премеждието в залива Уипрей… Сигурно ме мислиш за луд, но аз съм убеден, че това е истината!

— Вярвам ти, amigo — прошепна Бени и стисна ръката му. — Вярвам ти, защото сега той е у мен… — Нещо неуловимо пробяга между тях. Нещо, което беше далеч по-красноречиво от думите и спомените.

Мълчанието се проточи.

— Истината е, че много бих искал да го опозная, Люис… — промълви най-сетне. — Той разчиташе на мен, желанието му беше да ми предаде своите познания… Бог ми е свидетел, че опитах, Люис… Но просто не ставах за лечител. Интересуваха ме парите и властта, а не някакви спиритически сеанси. Той разбра това и ме остави на мира. Без укори, без обвинения… — Дръпна от пурата си и мрачно поклати глава:

— Аз бях този, който обвиняваше… Той беше суров с мен, аз пък го смятах за най-коравосърдечния мръсник на света…

— Антонио също — кимна Кроукър и му предаде част от разговорите си с близнака. Не всичко, разбира се. Някои тайни трябва завинаги да си останат тайни.

— Разбирам — въздъхна Бени. — Обучението в Хета е тежко за всяко момче. Аз самият усещах какво иска да всели в душата ми Хумаита, но не можех да го възприема… Повярвай ми, amigo, и до днес проклинам деня, в който го напуснах… — Лицето му потъмня: — Все още не мога да се отърва от чувството, че ако бях останал край него, той нямаше да бъде убит…