Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Дълбоко в душата си съзнаваше, че може да се спаси само ако продължи. Смъртта се изправи пред него като непреодолима стена, твърде висока, за да я прескочи. Така я беше чувствал някога, в далечните години на — детството си. Знаеше, че трябва да я срути или да полудее, а единственият път за преодоляването й минаваше през онази ярко осветена стая зад летящата врата. Там можеше да направи внимателна дисекция на смъртта, да разгради тухла по тухла високата стена, да открие пораженията, които тя е нанесла на неговите приятели. Страшно много му се искаше да успее.

Винсънт потръпна, бутна летящата врата и се приготви за работа. Япония, мечтата на неговите сънища, отлетя някъде далеч.

Лимузината напусна оживения трафик в долната част на петдесета улица и плавно спря на ъгъла. Франк изскочи пръв и любезно отвори задната врата.

Намираха се в квартал, над който доминираше конструкцията на огромна стоманена сграда, почти готова за използване. Беше доста отдалечена от тротоара, чиито плочки бяха изкъртени, за да отстъпят място на специалната тухленочервена настилка. Минувачите бяха предпазени от строителните работи чрез специален дъсчен тунел. В южния край на строителната площадка беше монтиран огромен бетонен възел. Цилиндричното му туловище, нашарено с разноцветни ромбчета, бавно се въртеше. Висок кран до него издигаше нагоре масивни стоманени релси. Част от облицовката на фасадата беше готова, но върху модерните блестящочерни плочки и сега се виждаха начертаните с тебешир линии. Страничната част обаче все още представляваше гол скелет от метални конструкции и странно наподобяваше прозрачен пашкул, в чиято вътрешност човек можеше да наблюдава оформянето на какавидата.

Минаха по дървено мостче, под което мъже с изпъкнали мускули и набраздени от пот лица, приличащи на навъсени зъболекари, натискаха ръчките на пневматични пистолети. Пристъпиха в сянката на скелето, въздухът тежеше от ситен прах, който полепваше като пърхот по косите и раменете им.

Приближи се мъж с тясно лице и грапава кожа. На главата му имаше яркожълта каска със синя ивица отпред, на която беше надраскано името Лубин Брос. Познал Томкин, той се усмихна широко и подаде ръка. После ги поведе надясно към една туристическа каравана, която очевидно изпълняваше функцията на канцелария. Томкин лаконично го представи като Ейб Русо, главен инженер на строено. Русо стисна ръката на Никълъс, после им подаде по една каска и отново ги поведе навън.

Водена от Франк, групичката им се насочи към вътрешността на строежа, прекоси огромното предверие и тръгна по дълъг коридор, осветен от голи крушки, висящи от временно прекарана инсталация под тавана. В ноздрите им нахлу миризмата на пресен бетон.

Асансьорът очевидно беше монтиран наскоро, стените му все още бяха облепени с масленозелена хартия. Стигнаха до най-горния етаж, където ги посрещна един здравеняк като Франк, малко по-нисък от него. Мълчаливо тръгнаха по дългия коридор.

Таванът и стените бяха покрити с леко грапав тъмносин плат, създаващ илюзията за естествена коприна. Стената вдясно беше изцяло остъклена, или по-скоро щеше да бъде, след като рамките от тънък метал, покрити с антикорозионен лак с ръждив цвят, получеха своите панорамни стъкла. Отвъд тях се разкриваше спиращата дъха панорама на Манхатън, простираща се на северозапад. Най-отпред бяха масивните сгради на срещуположната страна на улицата, а зад тях в стройни квадрати се редяха останалите небостъргачи, изпълнили пространството чак до река Хъдзън. Поглеждайки на север, човек можеше да забележи как Манхатън плавно се снижава и неусетно преминава в южната част на Сентръл парк.

Коридорът свършваше при масивна двойна врата с метален обков и солидни бронзови топки. Вляво от нея бяха наредени обикновени дървени врати, които водеха към малки, все още недовършени канцеларии от неогладен бетон. В няколко от тях Никълъс забеляза големи рула мокет, готови за разстилане.

Подухна топъл ветрец. Тук горе беше все така горещо — в Манхатън през лятото човек трудно можеше да се отърве от жегата. Над голия под се разлетяха сажди и нечистотии, приличащи на мръсни пръски пяна. Целият коридор се изпълни с тях.

Томкин спря пред металната врата и вдигна ръце, сякаш се готвеше за солово изпълнение.

— Виждате ли това, което виждам аз, Никълъс? — попита той, извърна се леко и добави: — Мисля, че мога да ви наричам Никълъс, нали? — Въпросът му беше риторичен, и той побърза да продължи: — Светът наоколо беше свят мечта, имаше значение за всеки от нас, много смели мъже изгаряха от желание да го покорят. — Ръката му се спусна надолу, пръстите му се свиха. — Днес обаче той не е нищо повече от един проклет промишлен обор. В него няма повече място, няма време за нищо. Знаете ли какво означава това? Ще ви кажа — там, отсреща е претъпкано, ние се задушаваме в борбата за оцеляване. Да, да, правилно чухте. Става въпрос за оцеляване, а не за извличане на печалби. В същото време светът става страшно хомогенизиран. — Стрелна с поглед Никълъс и продължи: — Не разбирате за какво говоря? Добре, ще ви обясня. Как бихте се почувствали в ролята на Марко Поло, а? Две години и половина да бродите из безкрайната шир на Азия, за да стигнете най-накрая в Китай — земя, за която никой европеец дори не е сънувал, а камо ли да стъпи там. Може ли нещо на този свят да се сравни с подобно преживяване? Не, хиляди пъти не!