Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Той е доброкачествен, но продължава да расте и трябва да бъде отстранен. Тази нова тревога най-сетне изтръгва Джъстин от мъката по мъртвата им дъщеричка. Открила, че все още е необходима на някого, тя се връща към живота. Между нея и Никълъс се създава нов тип близост, родена от очакването на резултатите от изследванията и самата операция. Но Джъстин го предупреждава, че взема мерки, тъй като все още не е готова да понесе психическото напрежение на една нова бременност.

Упойката прилича на килим, по който Никълъс пристъпва с омекнали нозе и не знае накъде отива. В това отношение тя си прилича с живота, но рязко се отличава от „мичи“ — пътечката или пътешествието, които са известни и ясно очертани.

Впил широко разтворени очи в ангелското личице на своята дъщеря, която завинаги ще остане жива в театъра на неговото въображение, Никълъс за пръв път изпитва искрено желание да изостави своята „мичи“, своето трудно пътешествие. Иска да промени своята карма. В миналото беше огъвал съдбата си в различни посоки, като снопче върбови пръчки. Но сега вече му се иска да я прекърши на две, да я превърне в инструмент на собствената си воля.

За това мечтае в този момент, отворил душа да улови духа на мъртвата си дъщеря. Да я наблюдава така, както беше следил затихващите удари на сърчицето й на монитора, да притисне нежно до себе си цветчетата на нищожно жалкия брой на отредените й на тази земя дни, да разбере какво влива сили в крехкото й телце, какво я кара да плаче и да се смее…

Но това е невъзможно. Дори, когато се носи като бог в пространството и времето, той пак не е в състояние да я задържи, фрагментите от скъпия образ се изплъзват от треперещите му пръсти и изчезват като песъчинки сред огромната пустиня. И едва сега, пред себе си — единственият свидетел, от когото никога не може да се отърве — той стори това, което не можа да стори през тези три безкрайно дълги години.

Проля горчиви сълзи за свидната загуба.

Пробуди се сред толкова всеобхватна белота, че кръвта му се смръзна в жилите. В един кратък миг съзнанието му я възприе като онези гъсти изпарения от непоносимите кошмари, тялото му политна в бездната като камък, захвърлен към дъното на дълбок кладенец.

Викът му накара сестрите да се втурнат към леглото, гумените подметки на обувките им заскърцаха по лъскавия линолеум. Джъстин се стресна и вдигна глава, сърцето й бясно заблъска в гърдите. Дори не беше, усетила как е заспала край леглото му, стиснала в длани безжизнената му ръка. Несъзнателно бе поставила палец върху изпъкнала синкава вена на китката му, несъзнателно бе искала да усети бавното плискане на кръвта в нея — така, както три години по-рано се бе вслушвала в слабия пулс на обреченото си дете.

Сестрите я изтикаха настрана. В действията им нямаше враждебност, те бяха плод по-скоро на хладното безразличие, което се ражда от професионализма. И именно по тази причина бяха още по-болезнени, показвайки й съвсем ясно, че е напълно излишна и безполезна в този момент.

Разтърсван от конвулсиите на мъчителното си връщане към света, Никълъс беше разкъсал тръбичките на системата. Сестрите се скупчиха около него и му зашепнаха нещо на японски. Език, който въпреки тригодишния си престой в тази страна, Джъстин бе успяла да усвои на съвсем елементарно ниво. Откри, че ненавижда неизбежната интимност на тези млади японки по отношение на Никълъс. Интимност, произтичаща от задълженията им да го къпят, бръснат и се грижат за отпадъците, изхвърляни от организма му.

Изправена в ъгъла, далеч по-едра от сестрите, тя безпомощно надничаше зад гърбовете им. Тръпнеше от ужас, че нещо не е в ред, кипеше от гняв, че не може да стори нищо друго, освен безпомощно да наблюдава.

Ами ако умре? Сърцето й се превърна в бучка лед, ръката й конвулсивно се вкопчи в гърлото. Беше зима, земята беше покрита със сняг. Тя не беше свалила палтото си, макар в стаята да беше топло. Напоследък постоянно й беше студено.

Мили Боже, спаси го, започна безмълвно да се моли тя. Не беше религиозна, на практика изобщо не си даваше сметка дали вярва в съществуването на Бога. Но в момента не можеше да стори нищо друго, освен да се моли. В тихо прошепнатите думи се съдържаше все пак някаква утеха. Само чрез тях тя можеше да помогне на Никълъс и именно заради това си ги казваше, сякаш беше дете, което нощем притиска плюшеното си мече, за да се защити от движещите се сенки край леглото му.

— Добре ли е съпругът ми? — попита тя на тромав японски.