Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Най-сетне дишането на Сенжин започна да наподобява дишането на онези край него, които бяха наблюдавали номера на Марико. Същевременно нямаше никакъв чувствен стимул — нито от тялото на Марико, нито от своето собствено. Както обикновено, се оказа в плен на неспокойните си видения, съзнанието му се блъскаше като плъх в капан, мислите му се въртяха в безкраен омагьосан кръг.

В главата му блясваха и угасваха видения за смъртта и живота, преплитаха се и се точеха в един до болка познат филм, превърнал се в негова втора, неизлечимо заразена кожа, пулсираща в тялото му всеки ден, всяка нощ, всеки миг…

Безсилен пред тези кошмари, Сенжин отпусна глава, тялото му се изпъна. С всеки тласък, по-груб от предишния, той проникваше дълбоко в безжизненото тяло на момичето, а възелът около шията му все повече се затягаше.

С наближаването на еякулацията тялото му вече бе почти напълно лишено от кислород, той най-сетне усети как слабините му се наливат с приятна тежест, а в душата му нахлува екстаз.

Сенжин се чувстваше сигурен единствено на прага на смъртта, само тогава преставаше да усеща безмилостно надвисналия над главата му меч на възмездието. Именно в това се състоеше същността на великото, но изключително трудно за овладяване изкуство Кшира. Той беше разбрал, че само пред прага на смъртта може да постигне всичко, което желае.

Всеки, който е гледал смъртта в лицето, знае, че представата му за живота е безвъзвратно разбита. Но едновременно с това у него се изгражда нова, различна представа за действителността, изгражда се автоматично, без никакви усилия. Това особено богоявление, твърде много наподобяващо християнската концепция за апокалипсиса, се беше случило доста рано в живота на Сенжин и го беше променило изцяло.

Почти мъртъв, той успя да изхвърли семето си. Светът наоколо се стопи и изчезна. Следвайки вечния инстинкт за живот, той впи устни в широко отворената уста на Марико и започна да пие дъха й. Алчно, като давещо се животно.

После се изправи, едната му ръка разхлаби възела около гърлото, другата автоматично дръпна ципа на панталоните. Лицето му беше напълно безизразно и твърде много наподобяваше лицето на Марико по време на представлението.

Приключил акта, Сенжин изведнъж изпита депресия, примесена с остро чувство на загуба. Душата му се сгърчи от болка. Вече си даваше сметка, че когато човек се завръща от състоянието на екзалтичен благодат, той не може да не се чувства празен.

В ръцете му отново се появиха късчета стомана, които приятелски разхлаждаха сгорещеното му тяло. С тях той повтори това, което вече беше направил с дрехите на Марико, но този път върху кожата й. С бързи и артистични движения я наряза на елегантни ивици, тя вече не наподобяваше нищо човешко. Докато обработваше тялото на момичето, той тихо си тананикаше. Очите му бяха полузатворени, бялото им мътно проблясваше. Приличаше на жрец по време на свещен ритуал.

Когато свърши, по тялото му нямаше дори капчица кръв. Извади лист хартия от вътрешния си джоб и натопи върха на едно от малките топли ножчета в локвата кръв. Натопи го още два-три пъти, преди да завърши посланието си. Ето какво беше то:

Това можеше да се случи и на жена ти.

Подуха алените букви, за да изсъхнат, пръстите му леко трепереха.

После нави хартията на руло и я пъхна в отворената уста на Марико.

Преди да си тръгне, изми внимателно ножчетата си под крана на малкия умивалник. Гледаше замислено как кръвта чертае абстрактни рисунки по белия порцелан.

Преряза парчето плат, с което се беше завързал за пожарния кран, отвори прозорчето и миг по-късно беше навън.

Смени няколко автобуса и линии на метрото, преди да стигне центъра на Токио. В сянката на императорския дворец бе погълнат от тълпата. Над главите на хората блестяха ярки неонови реклами — сякаш цветове на гигантско дърво, насочило невидими клони към небето. Беше толкова анонимен и незабележим, колкото мечтае да бъде всеки японец.

Вървеше с гъвкава походка, беше му леко и спокойно. С подобна походка би могъл да бъде прекрасен танцьор, но не беше такъв. Пред Националния театър на Хаябуса-чо спря и разгледа плакатите. Често ходеше на театър, неудържимо привличан от начина, по който там се внушаваха фалшиви емоции. Би могъл да бъде и прекрасен актьор, но не беше и такъв.

Прекоси рова, който ограждаше императорския дворец откъм югозапад, и излезе на широкия булевард Учи-бори-дори. Мястото, на което се намираше, можеше да бъде наречено площад според западните стандарти, но на японски такова понятие липсва. Сенжин подмина Министерството на транспорта и влезе в голямата сграда на Градското полицейско управление. По това време на денонощието тук винаги беше спокойно.