Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Скоро откри Джъстин и пипалата на дарбата му продължиха нататък. В къщата нямаше други хора, но присъстваше един глас.

Гласът на Никълъс Линеър.

Плъзгайки нещо тъмно и тежко в дясната си ръка, Сенжин последва този глас, твърдо решен да открие произхода му, приличаше на пътешественик, тръгнал да търси извора на буен планински поток.

Пръстите му се размърдаха във вътрешността на „некоде“ — кожения бокс с къси металически ципове, използван от нинджите векове наред. Повърхността му беше толкова здрава, че беше в състояние да блокира дори саблен удар, ако се използва по подходящ начин.

Тихо се заспуска по стълбите.

„Духът е в теб и това е Духът на скръбта. А твоята душа се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята. Тя е натежала от желание за гравитация, Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето. Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти. Ето каква е присъдата на Небето: Ти си окована в железни вериги!“

Гласът на Никълъс монотонно повтаряше това заклинание, сякаш то беше молитва или псалм. Сенжин замръзна на мястото си. Той е тук, а аз не съм в състояние да го открия! Той прибягва до „кокоро“ — сърцевината на танжинските умения, хвърля насреща ми магията на Тао-тао! Каква е неговата стратегия?

„Духът е в теб и това е Духът на скръбта…“

Сенжин изтласка от съзнанието си въпросите, на които все още не можеше да отговори. Прекоси площадката и продължи надолу по стълбите, концентрирайки се единствено върху Джъстин.

„… Натежала от желание за гравитация…“

Откри присъствието й на втория етаж.

„… Влиянието на Вечността нараства…“

Джъстин спеше на нисък диван. Стаята не беше голяма. Здрачът бе тежък и пропит от присъствието на Никълъс Линеър:

„… Чут е гласът на Сиянието…“

Сенжин, безплътен като дух, стоеше пред изворите на реката, по-близо не можеше да се придвижи. Високите прозорци бяха покрити с тежки завеси, подът беше от блестящ паркет. На няколко сантиметра под тавана белееха тънки корнизи, подът бе покрит с дебел персийски килим в тъмни тонове. Два еднакви позлатени стола бяха поставени един срещу друг и водеха безмълвен диалог. В ъглите на стаята тъмнееха, почти невидими в здрача, големи стереоколони. Именно от тях струеше монотонният глас на Никълъс.

„… Звуците докосват плътта ти…“

В крайна сметка не е тук, помисли си Сенжин. Беше оставил на стража древната клетва на Акшара, езика на вечността… Пристъпи крачка напред към спящата жена, в съзнанието му неволно изплува логичният въпрос: Защо все пак е решил да я остави сама?

Спря толкова близо до нея, че ясно виждаше лекото повдигане на гърдите й, чуваше спокойното, равно дишане. Наистина спи, помисли Сенжин. Но все пак не може да е сама, без защита…

„… Ето каква е присъдата на Небето…“

В съзнанието му изплуваха изключителните мерки за сигурност на покрива на сградата. Значи те са сигурни, че жената е в безопасност, напълно защитена от мен.

„Ти си окована в железни вериги!“

Джъстин отвори очи и зае седнало положение. Погледна. Сенжин и каза:

— Аз те познавам.

„… Духът е в теб, Духът на скръбта…“

— Защо ме последва чак тук, в Америка? — попита тя.

— Ти не ме познаваш — отвърна Сенжин и се плъзна към нея, безшумен като дух. — Ти си ме сънувала, аз съм плод на твоята болка, самота и желание.

— Да се носиш като облак над претъпканата земя… — промълви Джъстин.

Сенжин я докосна и тя потръпна.

„… Духът ти се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…“

— Гласът — прошепна Сенжин. — Можеш ли да го спреш?

— Чувам само твоя глас… и моя… — отвърна унесено Джъстин.

„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето…“

Сенжин се отдалечи от нея, пристъпи към тонколоните и изтръгна кабелите им от стената.

„… Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти…“

Гласът на Никълъс продължаваше да звучи в стаята. Сякаш излизаше направо от стените и пода, сякаш бе попил здрача на стаята.

— Какво виждам върху лицето ти? — попита Джъстин.

Сенжин разпери ръце над очите й.

— Къде са скрити изумрудите? — попита той. Гласът му прозвуча съвсем обикновено, сякаш разговаряше с продавача в железарския магазин, от който беше купил флакона с фреон и останалите дреболии.

— Скрити са в кутийка — отвърна Джъстин.

— Какво направи той с кутийката, Джъстин? Закопа ли я някъде? — Лицето на Сенжин бавно се приближи.