Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Мъртва е, нали? — дрезгаво попита той. — Икуза е успял да я докопа!

— Опита се — отвърна Томи и кимна на дежурния да отключи вратата.

Негодника пристъпи в кънтящия коридор.

— Искаш да кажеш, че е жива? — промълви той и заслепено примигна под ярката флуоресцентна светлина. — Килан е жива?

— Да.

Вратата на килията се затръшна зад гърба му и той уплашено подскочи, от устата му се откъсна къс нервен смях. Изглеждаше ужасно — като скитник или осъден престъпник…

— Перспективата се променя много бързо, когато човек е затворен на подобно място — промълви той и я последва по дългия коридор. — Зная, че ме бутна тук, за да ме защитиш, но след всичко, което се случи, започвам да си мисля, че съвсем заслужено се намирам зад решетките. — Преглътна с усилие и попита: — Какво ще стане с мен, Томи?

— Зависи — отвърна Томи, видя отчаяното му изражение и окуражително докосна ръката му. — Спокойно, все още не зная какви закони си нарушил, ако изобщо си сторил подобно нещо…

— В морално отношение…

— Това е съвсем друг въпрос — побърза да го прекъсне Томи. — Полицията не е упълномощена да извършва арести по морални обвинения.

Негодника въздъхна и прокара ръка през гъстата си платинена коса.

— Какво искаше да кажеш с това „зависи“?

— Един човек иска да разговаря с теб — отвърна Томи. — Името му е Танцан Нанги и ти положително си го чувал. — Устата й се сви в лека гримаса. Разбира се, че го е чувал. Нали вирусът РИНРИС бе изпробван именно върху компютърната банка на „Сато Интернешънъл“? — Според мен точно Нанги ще реши окончателно съдбата ти.

Негодника изпъшка, главата му се отпусна върху гърдите.

Томи го въведе в стаята за разпит. Нанги изключи касетофона, обърна се да огледа Сейжи Кикоко и каза:

— Току-що изслушах записа.

После отмести касетофона встрани и придърпа лакиран поднос, върху който имаше три порцеланови чаши и бъркалка.

— Направих зелен чай — взе бъркалката той. — Допуснах, че може би ще сте жаден. Пребиваването в затвора е неприятна работа, независимо от мотивите…

Ръката му майсторски разбъркваше водата и ситно нарязаните листенца, течността в чашите бавно придобиваше приятен бледозелен цвят.

— Заповядайте, Кикоко-сан — любезно подаде той едната чаша на Негодника. — Настанете се удобно, изпийте този чай, отпуснете се. Двамата с вас трябва да обсъдим доста неща.

Портиерът на хотела предаде бележката, която очакваше Шизей.

Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!

Шизей прочете посланието на Сенжин, под което бе прибавен адресът на Грийн стрийт, едва след като се усамоти в женската тоалетна на хотелското фоайе. После пусна листчето в чинията и натисна педала за водата.

Вече три дни живееше в стаята, която беше резервирал брат й. Три дни лежеше по гръб и гледаше в тавана, три дни се свиваше на ръба на леглото със смачкани в скута чаршафи и се вслушваше в приглушените гласове отвъд стените, в живота на съвсем непознати хора. От време на време поръчваше да й донесат в стаята хамбургери, пържени яйца и кока-кола — единственото меню, което предлагаше обслужването по стаите на този хотел, а двайсетина минути по-късно неизменно повръщаше тази чужда и безвкусна храна. Замаяното състояние, което настъпваше след тези процедури, беше единствената й утеха. Защото тогава изпитваше болка и си даваше сметка, че все още е жива.

През останалото време лежеше и трепереше въпреки придърпаното до брадичката й одеяло. Или пък седеше на ръба на леглото, увита в чаршафите, и се ослушваше с пребледняло лице.

Навън се затръшваха врати, до ушите й долитаха приглушени разговори, два пъти дневно камериерката от ямайски произход прекарваше прахосмукачката си по пътеката на коридора. Два пъти дневно минаваше покрай стаята на Сенжин и виждаше табелката „Не ме безпокойте“, окачена на вратата. А вътре Шизей лежеше и трепереше или пък, отпусната на колене, безсилно свеждаше глава над бялата порцеланова чиния на тоалетната.

През деня до ушите й долитаха откъслеци от банални разговори и още по-банални спорове, детски смях и пуснати до края телевизионни приемници, които предаваха сантиментални сериали или развлекателни програми. Вечер, отпусната в мрака, слушаше ритмичната музика на запъхтяното дишане и тихите степания, които придружаваха човешкото съвкупление. Всичко това ставаше оттатък стените на нейния доброволен затвор, а тя лежеше и чакаше. Изпълнена с безпокойство и нетърпение, тя чакаше изхода от битката, която се водеше дълбоко в собствената й душа.