Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Тръпката на колебанието отново, се появи, този път още по-отчетлива.

— Какво значи „в това отношение“?

— Знаеш какво — задъхано отвърна тя. — Ставаш ирационален, извън всякакъв контрол!

Рискът беше огромен, но друг начин нямаше. Беше на ръба. Или ще оцелее, или ще потъне в бездънната пропаст на отвъдното. При това сега, всеки миг… Трета възможност няма.

— Ирационален , значи… — промърмори той. Произнесе думата така, сякаш беше непознато на вкус ястие. — Може би си права, баща ми наистина беше ирационален… Но това не означава, че аз го познавам в тази светлина, тъй като него просто го нямаше… — Главата му замислено кимна. — Може наистина да е бил гадна свиня… Но едновременно с това е бил умен, нали? Иначе не би успял да води федералните ченгета за носа, при това десетилетия наред…

Веспър се концентрира. Успя да получи търсения ефект. В гласа на Чезаре се появи онази странна смесица от гняв и възхищение, която винаги беше определяла отношението му към баща му беше почти сигурна, че чува как мечовете на двете противоречиви чувства започват безкрайния си дуел в съзнанието му. Нищо чудно, че цял живот бе гледал на света в черно и бяло. Всичко останало би означавало лудост, пълен хаос…

— Умен беше — съгласи се тя. — Толкова умен, че дори ти не успя да го поставиш под контрол… — Гърбът я заболя от неудобната поза, скулата й кървеше от острия ръб на сандъка с крадените оръжия на ДАРПА.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?! Аз никога не…

— Напротив — отвърна Веспър. — Винаги си искал да покажеш на стареца какво е пропуснал, като е избягал от семейството си… Винаги си искал да му натриеш носа със собствените си успехи!

— Глупости! — тръсна глава Чезаре. — За какво ми е притрябвало подобно нещо? — Дулото на револвера болезнено помръдна в ухото й.

— За да му докажеш, че си по-добър и по-умен от него.

— Никога не съм се състезавал с татко!

— И това не е вярно — рече задъхано Веспър. — Състезавал си се, при това по най-лошия възможен начин. Защото си отровен от омраза, Чезаре. Защото си искал да го накажеш за бягството от семейството…

— Той не е имал друг избор! — извика Чезаре. — Поел е своите задължения, искал е да бъде максимално полезен за семейството си!

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш — продължи обработката Веспър. — Той беше амбициозен, бих казала — прекалено амбициозен, за да го е грижа за семейството… Едва след като се е оженил и е създал деца, той си е дал сметка, че това е било грешка. Никога ли е искал да бъде любящ съпруг и баща. Никога не е искал стабилност, тъй като авантюрата и постоянната промяна са били в кръвта му. Искал е власт и пари, искал е да живее пълноценно!

— Не, това не е вярно! — извика Чезаре и най-сетне отдръпна револвера от ухото й. — Знаеш, че не е вярно!

Веспър бавно се изправи, погледна го и веднага забеляза промяната. Беше успяла да отклони гнева му от себе си, обект на този гняв отново беше станала собствената му личност…

— Не греша, Чезаре — тихо, но ясно промълви тя. — Баща ти дълго време мърсуваше из Токио. През 1947 година е споделял леглото на Фейт Голдони, след нея идва ред на много други… Особено след като излиза от болницата… Жените дефилират през спалнята му в безкраен поток… Дълга поредица от „фусти“, както обичаше да ги нарича Джони…

Стиснал зъби и блед като платно, Чезаре потръпна от конфронтацията с онзи ужасен факт, който се беше опитвал да потиска в продължение на години. Оказа се, че в крайна сметка Джаки излезе права и той наистина е като баща си! Но нима не искаше именно това? И да, и не… Беше превърнал в идол един баща, когото не познаваше. Измисляше какви ли не истории за него — дълги, сложни, преплетени… С единствената цел да се предпази. Да не намрази човека, който ги беше зарязал… Както го беше намразила Джаки.

Безкраен поток от жени… Дълга поредица от „фусти“…

Господи! Джон и Чезаре Леонфорте си приличат като близнаци!

Веспър усещаше приближаването на емоционалния срив. Далечни светкавици на хоризонта, заплашителен тътен… Но бурята можеше да връхлети всеки миг и да удави света.

— Лъжеш!

В дрезгавия шепот нямаше убеждение, по очите му личеше, че вярва на всяка нейна дума. Разумът го беше напуснал, вече действаше по интуиция. Беше успяла да го обезоръжи. Гръмотевичният гняв най-сетне освободи онази част от съзнанието му, която беше потискала интуицията му в продължение на години.