Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Тьорин хвърли последен поглед към дигиталния часовник на таблото на спортния лексус и отвори вратичката. Извървя пеш разстоянието до пресечката и влезе в бара. Зае стола в края на високия тезгях и си поръча уиски „Сънтъри“ с вода. Чашата кацна върху картонена поставка на тъмния махагон. Откъм полуосветения салон се разнесе дрезгав глас. Невидим пияница се опитваше да имитира Франк Синатра в местната версия на известния му хит „По моя си начин“… Тьорин напрегна взор и успя да различи лицето на певеца. Типичен японски чиновник с отегчителна работа, сравнително добра заплата, жена и деца. Какво знае той за интригите по високите етажи на властта, за промишления шпионаж и противници с качествата на Никълъс Линеър? За него животът е прост и ясен: приключва работния ден, изпива няколко чашки в кръчмата и отива да спи. Тьорин с изненада установи, че завижда на този човек.

Отпи малка глътка и остави чашата си на бара. Ясно усети вълната на самосъжалението, което заливаше душата му. Спокойно , рече си той. Високите цели изискват и опасни рискове. Нали това искаш? Отпи втора глътка, бръкна в джоба си и измъкна лист хартия. Сложи го на скута си и внимателно изчете инструкциите. Пияницата смени репертоара и започна „Странници в нощта“. Пееше още по-фалшиво. Тьорин плати и излезе.

Ноги Джинджа беше осветена като театрална сцена, но Тьорин си даде сметка, че това е нещо нормално за Ропонги. През деня тук се излагаха модни облекла, скъпа бижутерия и авангардни произведения на изкуството. Нощем блясваха ослепителни реклами, музиката на джаза се примесваше с грохота на мощни мотоциклети. Целият квартал приличаше на оживяла скулптура, върху чийто ултрамодерен торс главите се сменяха, подчинени изцяло на времето и човешките прищевки.

Откри тесния небостъргач, в който се намираше тайното убежище на Акинага, влезе в стъклената клетка на асансьора и натисна бутона за последния етаж. Излезе в коридора и веднага видя, че вратата на оябуна зее отворена. Това го разтревожи.

Мракът във вътрешността на апартамента изглеждаше жив и сякаш го очакваше. Въздухът беше топъл и лепкав като под капака на ковчег. В него се долавяше нещо противно сладникаво, наподобяващо застоялата миризма на изсъхнали цветя. Това беше миризмата на смъртта. Лампите блеснаха внезапно, Тьорин неволно присви очи.

— Добър вечер, Тьорин-сан — поздрави го Майк Леонфорте. Някой зад гърба му залости вратата и се оттегли във вътрешността на апартамента. Това беше Йоши, успял да се съвземе от мотоциклетната каскада с Никълъс. Майк го беше изпратил там със задачата да забави Никълъс и да провали срещата му с Оками в музея „Шитамачи“. Като член на „Денва партнърс“ той също притежаваше „Ками“ и не му беше трудно да засече уговорената между двамата среща. Йоши получи задачата да задържи Никълъс, докато Майк се срещне със стария оябун.

— Моля за извинение — погледна го с недоумение Тьорин. — Познаваме ли се отнякъде?

Майк шеговито се поклони, имитирайки официалната сдържаност на японците.

— Разбирам вашето объркване, Тьорин-сан — рече той. — Очаквахте да ви посрещне Акинага, нали? — на лицето му се появи неприятна усмивка. — Великият оябун е зает и ме помоли да ви посрещна… — Побутна госта към дневната, продължавайки да говори: — Той ви поднася своите извинения, мястото му ще заема аз… Ние двамата с него успяхме да постигнем единодушие.

— Как се казвате? — попита Тьорин, после очите му изведнъж се облещиха. — Пресвети Боже!

Голото тяло се поклащаше с главата надолу, окачено на тавана с помощта на дебела верига. Кожата му беше мъртвешки бледа, само лицето и шията му бяха потъмнели от притока на кръв. Разноцветните татуировки „иризуми“ изглеждаха някак изкуствени и мъртви, като книжни тапети върху стена. Те изобразяваха митични чудовища, морски сирени, безстрашни бойци с мечове в ръце, огън, лед и шибащи дъждовни струи… Красиви и изящни, тези татуировки бяха ярко доказателство за мъжкото его на японеца: едно насочено навътре насилие, екзотична изява на вродения му мазохизъм.

До тялото на стареца имаше никелирана стойка за медицинска система. Към нея беше прикрепена пластмасова торбичка с кехлибарена течност, която минаваше по прозрачен маркуч и влизаше във вената на лявата ръка. Пръстите бяха извити като нокти на граблива птица.

— Какво е това?! — смаяно промълви Тьорин. Не беше в състояние да откъсне поглед от грозната гледка на едно безкрайно унижено и безпомощно човешко същество.