Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Срещали ли сме се някъде?

Сестра Мери-Роуз мълчаливо насочи в лицето му невероятните си синьо-зелени очи.

— Мери-Роуз… — нервно се обади Хонико.

— Всичко е наред, Хонико-сан — отвърна на превъзходен японски монахинята. — Не мога да крия вечно присъствието си тук. Трябва да се залавям за работа…

— Каква по-точно? — полюбопитства Никълъс.

— Божа работа.

Сестрата мина покрай него и се насочи към дневната. Лъхна го розов аромат. Нима монахините се парфюмират, неволно се запита той.

— Мери-Роуз е Светата майка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“ — поясни Хонико. — В Астория, Куинс.

— Това е чак на другия край на света — отбеляза Никълъс. — Нали така, майко?

— Господин Линеър, аз съм глава на ордена на Дона ди Пиаве — съобщи с равен глас Мери-Роуз. — Чувал ли сте за него?

— А трябва ли да съм чувал? — отговори с въпрос той.

— Може би не — отвърна тя и в очите й блесна кратка светкавица. — Просто допусках, че Полковника ви е разказал за него, преди да умре…

— Баща ми? — изненадано я погледна Никълъс и поклати глава. — Не, нищо не ми е разказвал…

Върху лицето на Мери-Роуз се появи лека усмивка:

— Ти беше права, Хонико-сан… Приликата е поразителна. Вие много приличате на баща си, господин Линеър… Същото издължено и изразително лице, същите тъмни и неспокойни очи. Но фигурата ви е съвсем различна…

— Но как е възможно да знаете как е изглеждал баща ми? — озадачено попита Никълъс. — При това и двете…

— От разказите на майка ми — поясни Хонико. — Тя е познавала полковник Линеър от нейното „торуко“…

— Банята в Ропонги? — вдигна вежди той. — „Тенки“?

— Точно така.

— Значи сте ми казала истината по време на онзи обяд. „Торуко“-то наистина е съществувало…

— Да.

— Непрекъснато се сблъсквам с името „Тенки“. Какво е скритото му значение? Така се е казвала банята, в която е работила вашата майка, а Майк Леонфорте кръщава една цяла корпорация със същото име… Това не е случайно, той положително е свързан по някакъв начин с това „торуко“…

Светът се люшна и изчезна, цветовете се стопиха като олющена боя. Кшира го понесе на невидимите си криле, надолу — към нагорещената магма в центъра на земното кълбо. В ушите му звънна гласът на Майкъл Леонфорте:

Аз съм бъдещето. Аз съм прогресът и уникалната сигурност. Аз съм Бог, Родина и Семейство. Аз съм Апостолът, който забранява абортите, гони чужденците и се бори с нелегалната имиграция. Аз съм възроденият фашизъм и ти си призован под знамената на нова, свещена война. Ние с теб сме затворени в кръг, който непрекъснато се стеснява. Скоро ще се слеем в пространството. Но ние не можем да живеем в едно и също пространство, нали? Какво ще стане тогава? Аз имам отговор на този въпрос, а ти?

Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Оказа се проснат на пода, затрупан от книги. Хонико се беше надвесила над него, лицето й беше бяло като вар. Беше плакала, по бузите й личаха засъхнали вадички. Над нея се извисяваше царствената фигура на Мери-Роуз, синьо-зелените й очи спокойно го наблюдаваха.

— Падна и аз помислих, че си умрял — прошепна Хонико и докосна гърдите му с длан. — После долових ударите на сърцето ти. Бяха силни, но страшно бавни!

— Хонико — обади се сестра Мери-Роуз и докосна рамото на момичето, което се клатеше напред-назад като в транс. — Знаеш какви са твоите задължения!

— Задължения? — промърмори с недоумение Никълъс, все още частично парализиран от пристъпа на Кшира. Този път ефектът беше особено опустошителен, може би защото дълго се беше въздържал от необичайното състояние на духа. — Какви задължения?

Морскозелените очи запълниха зениците му.

— Хонико е член на Ордена, господин Линеър — поясни сестра Мери-Роуз. — Също като майка й преди нея. Задълженията й са към Бога и Ордена, всичко останало е подробност…

— Орденът е действал в Япония по времето на баща ми? — попита с недоверие той.

— Да — усмихна се Мери-Роуз. — Той е познавал Бърнис, моята предшественица…

— Не разбирам.

— След малко всичко ще ви се изясни — мило го погледна монахинята. — Хонико ще ви разкаже за „Тенки“, за всичко, което се е случило в онова торуко… За баща ви и начина, по който са се преплели съдбите им… — Мери-Роуз коленичи и взе ръката му между дланите си. — Но преди това ще ви помоля за мъничко вяра… Ще ви помоля да ми се доверите, въпреки че току-що се запознахме…

Никълъс ясно усети магнетичното й излъчване. Здраво като стомана, горещо като слънцето… И въпреки това някак хладно… Не, не хладно, а по-скоро студено… Като бучка лед, като самата смърт! Тази жена изпитва смъртен страх от нещо… Но от какво?