Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса.

— Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате…

Очите й обаче казваха друго.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие.

— Идеята не е много разумна…

После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка…

Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка.

От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й.

— Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали?

Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост.

— Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с вашите ?

— Какво? — изгледа го с недоумение тя.

— Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда?

— Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение…

— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена?

— Престанете!

— Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която…

— Казах ви да престанете! — извика тя.

— … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос?

— Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото.

В следващия миг рязко отскочи назад, блъсна се в лавиците, пред краката й паднаха няколко книги. Олюля се, успя да запази равновесие и се втренчи в лицето му. Гледаше го така, сякаш пред очите й пламтеше огънят на ада.

— Какво правя, Господи?! — прошепнаха едва чуто устните й. — Нима се влюбвам в теб?! Дала съм клетва никога да не дарявам чувствата си на мъж! Клетва пред…

Никълъс долови странното потрепване на съзнанието й и изведнъж застана нащрек.

— Да не би да имаш гости? — попита той и тръгна към вратата на спалнята. — Може би някой от редовните ти клиенти… — Отвори вратата и замръзна на място. Пред него стоеше стройна бяла жена с блестящи синьо-зелени очи, в които се отразяваше мъдростта на цялата Вселена. Хладни, умни, някак състрадателни… Беше някъде около четиридесетте, фантастично красива. За такива жени бленуват хиляди мъже, но малцина имат късмета да ги притежават… В подобен вид красота се съдържа нещо крехко и неуловимо… Нещо, което не принадлежи на грубия материален свят.

Беше облечена в скромно черно костюмче, ръцете й стискаха чантичка от черна кожа. Усмивката й беше умопомрачителна. Не, тази жена определено не можеше да бъде клиент…

— Здравейте — протегна ръка тя. — Аз съм сестра Мери-Роуз.

— Никълъс Линеър — пое ръката й той. Дланта й беше суха и твърда, усещаше се наличието на мазоли. Той ясно почувства физическата сила на тази жена, примесена по неотразим начин с душевното й излъчване.

Тя кимна и освободи ръката си. Едва сега очите му попаднаха на изящното, ръчно направено разпятие, което висеше на шията й, окачено на тънка златна верижка.