Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Намира се в Япония, в Тошима-ку…

Територията на Якудза.

И на Ничиреншу.

Няма ли да ми кажеш коя си , попита той.

Ти знаеш коя съм.

Искам да знам в какво си се превърнала.

Тя се беше засмяла на това, може би в акт на самозащита.

Аз съм Блис и съм тук.

Но той поклати глава:

Познавам Блис само като малко момиченце.

Ако паметта ти е добра, ще ме познаваш и сега, Джейк.

Блис…

Засега е достатъчно да знаеш, че съм на твоя страна, иначе не бих узнала за „фу“…

Но ако Ничиреншу знае за него, ако вече го притежава…

Точно затова трябва да заминеш веднага за Япония.

А Дейвид Ох?

Аз ще се погрижа за него и всичко останало тук.

Той закова тежък поглед в очите й и тя разбра, че преценява дали може да й се довери.

Какво имаш да губиш , попита.

— Казах ви каквото зная — обърна се тя към Дейвид Ох.

— Нищо не ми казахте.

— Значи знаете до каква степен съм в нещата. Израснала съм с Джейк. Приятели сме от детинство.

— И се връщате едва сега. Просто ей така…

— Ще ви призная нещо тъжно, господин Ох — погледна го искрено тя. — Смъртта и страданията имат способността да преодоляват бариерите на времето. Те ни напомнят и за краткостта на собствения ни живот. А той има граници. Граници имат и плодовете на приятелството. Жалко, че единствено трагедията ни позволява да осъзнаем това…

— Ще ме извините за подозрителността — въздъхна той и запали цигара. — Но съм си такъв по рождение.

— Не ви се сърдя — усмихна се Блис.

— И не знаете къде отиде Джейк, така ли? — сякаш беше превключил на друга скорост, сякаш беше пуснал нова лента за запис.

— Дойдох малко преди вас — отвърна тя и разпери ръце: — Заварих само това…

Дейвид притисна доброволната санитарка, но момичето не знаеше абсолютно нищо. Той се извини и излезе обратно в коридора. Насочи се към стаята на сестрите и изсмука от тях цялата информация, с която разполагаха. Оказа се, че нито една не знае нищо. Дори нямаха представа, че Джейк е напуснал стаята си, да не говорим за болницата. Една от тях веднага вдигна телефона да съобщи за инцидента на дежурния лекар.

Нищо. Джейк сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Дейвид Ох се обърна и видя как Блис напуска празната стая. Момичето само му се усмихна и сви рамене.

Той включи мощния приемник, в ушите му прозвучаха сигнали от целия глобус. Намали силата на звука и намести слушалките. После започна сложната процедура по сверяването на кодовите данни. Час, ден, седмица, месец, година. Търпеливо изчака, докато в слушалката прозвучаха правилните цифри на отговора.

Контакт!

— Ничиреншу, намери ли сигурно място за Мариана Мейрък? — прозвуча гласът на Резидента.

— Да.

— Къде е тя?

— Все още в Токио.

— Искам да я махнеш оттам. Градът е прекалено голям и може да изтече информация. Все някой ще я види, като я местиш от едно място на друго.

— Зная къде да я отведа.

— Добре, погрижи се… — електростатичен пукот: — … Добре ли е?

— Повторете, пропуснах първата част.

— Тя добре ли е?

— Предполагам, че да.

— Не си ли говорил с нея?

— Не бях с нея.

— Причини?

Ничиреншу се поколеба и гласът отсреща веднага го усети:

— Не бива да влагаш нищо лично в тази операция.

— Невъзможно. Тя е негова жена.

— Какво от това? Дисциплината си е дисциплина. Или я има, или я няма. Роднинските връзки нямат значение… — в кратката пауза Ничиреншу усети как по гърба му се плъзват капки студена пот. — Кажи ми какво изпитваш по отношение на нея. Ще разбера, ако ме излъжеш…

— Кей Кисан е мъртъв. Причина за това е нейният съпруг. Не мога да дишам един въздух с нея!

— Още една причина да го сториш — в гласа на резидента липсваше наставническата нотка. Именно затова Ничиреншу никога не го лъжеше. — Остани при нея, докато омразата те напусне. Когато играеш „уей ки“, не трябва да изпитваш нищо. Нали така са те учили? Същото е и сега… Мисли за играта.

„Заешката дупка“ се намираше на две пресечки от Ясукуни-дори. Беше съвсем мъничка и отговаряше точно на името си, което на японски беше „усагигоя“. В замяна на това гледаше към река Сумида и моста Рьогоку.

Това беше убежището на Камисака и единственият човек на света, който знаеше за него, беше Ничиреншу.

Камисака, която по личното мнение на Ничиреншу беше една великолепна сплав между свенливост и агресивност, оказваше съпротива месеци наред, преди да капитулира. Все още проявяваше нерешителност, когато хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. Не изпусна ключа, искаше първа да прекрачи прага. После се обърна, поклони се като истински домакин и го покани да влезе.