Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Именно този темперамент беше привлякъл Ничиреншу. Преди да познава Камисака, той дори не допускаше, че може да прекара нощта с момиче на нейните години, да не говорим за една сериозна и пълноценна връзка.

Но Камисака му напомни за един от най-важните житейски закони: всичко на този свят се променя; всичко на този свят е възможно…

Тази вечер ласките й бяха особено нежни, гърлените звуци — натежали от страст и невероятно сладки. Пламнал под докосванията на пръсти, устни и небце, Ничиреншу изведнъж усети как го обзема чувство, което никога не беше изпитвал в живота си. Вместо да се дистанцира от опасните талази на екстаза, той изпита желание да се слее с тях, да се наслади докрай на всичко, което за пръв път в живота си изпитваше толкова пълноценно.

Змийското й езиче се стрелна напред и пробяга по огромната глава на члена му, той усети кадифеното докосване, което по магически начин го докарваше на върха на възбудата и го задържаше там.

Устата му се изпълни с деликатната плът на пламналата й женственост, в ноздрите го удари ароматът на тялото й — свеж, чист, възбуждащ. Беше му толкова приятно, че дори не искаше да изпусне въздуха дробовете си.

Кадифените й бедра се издигаха от двете страна главата му като великолепни колони, придържащи будистки храм, нежните мускулчета от вътрешната им страна потрепваха от възбуда. Той проникна още по-навътре, тя стори същото… Изстенаха едновременно, обзе ги истинска лудост…

С усилването на това ново чувство Ничиреншу откри и нещо друго… Обладаваше Камисака по съвсем различен начин, без дори да прониква в нея. Как е възможно това? Той не беше от хората, които си задават въпроси, без да имат предварителен отговор. Граден продължително време върху опит и инстинкти, животът му рядко предлагаше подобни главоблъсканици.

Разтворил душата си докрай, той изведнъж изпита страх. Сякаш се беше натъкнал на птичка с пречупено крило, лежаща безпомощно сред горския пущинак. Вдигаше я срещу светлината и я оглеждаше с безкрайно любопитство…

Позна я в мига, в който разбра и източника на необичайното чувство в душата си. После потъна във вихъра на сексуалното облекчение, в пълното сливане с Камисака. Всички мисли отлетяха от главата му…

След известно време Камисака заспа. Беше легнала на една страна, извита към него, лицето й беше уморено, но едновременно с това ведро и спокойно.

Той дълго остана неподвижен, с широко отворени очи. Гледаше лицето й, наслаждаваше се на извивките на тялото й, припомняше си онези от тях, до които не стигаха бледите лъчи на нощната лампа. Усещаше лекото й дишане и имаше чувството, че лежи на брега на океана, отдаден напълно на могъщото дихание на вълните. Блясъкът на дългата й коса напомняше онази изменчива светлина, която играе над далечния хоризонт. Там, където се сливат небето и водата…

Много му се искаше да я докосне, но не го стори. Страхуваше се, че ще я събуди, страхуваше се от себе си. Не беше сигурен, че ще остане твърд докрай. Задоволи се с топлия й дъх, галещ кожата на ръката му.

Даваше си сметка, че това чувство не може да трае вечно. Времето не спира своя ход, на него са подвластни всички… Изправи се бавно и внимателно, без да я събуди. Облече се в пълна тишина… Отвъд прозореца отново се разнесе протяжната сирена на минаваща баржа. Стори му се, че проплаква дете.

След миг вече го нямаше.

Възползвайки се от пълната си анонимност, Джейк се качи на автобуса, който потегляше от летище Нарита. С лекота премина през граничния контрол, тъй като паспортът му беше на името на Пол Ричардсън — търговец в нюйоркска застрахователна компания, пристигнал да прекара отпуската си в Япония.

Претъпканият автобус се устреми изненадващо безшумно към центъра на Токио, по стъклата пръскаха ситни капчици дъжд.

Беше му странно да се завръща тук толкова скоро след експлозията, споменът за смелостта на „дантай“ все още беше твърде жив в съзнанието му. През последните дни на няколко пъти беше усетил липсата им, при това толкова остро, че губеше ориентация.

В Токио се качи на метрото и пое към квартала Тошима-ку. Там нае стая в малък хотел, останал встрани от туристическия поток. Макар да беше обзаведен в европейски стил, той имаше само по една тоалетна на етаж и никакви душове. Това беше добре дошло за Джейк, който предварително беше решил, че най-доброто място за него е „сенто“.

Както повечето евтини хотели, и този се намираше непосредствено до обществената баня. Той бутна стъклената врата с надпис „мъже“ и заедно с билета си купи малка хавлиена кърпа. После влезе в първата покрита с плочки обща стая, където жена в бяла престилка му подаде плетена кошничка за дрехите. Нея щеше да постави на една от многобройните лавици. Тук никой: не се страхуваше от кражби.