Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Но Ши Зи-лин също възнамеряваше да преведе тези пари, другарю министър! — изрази протеста си Жанг Хуа.

— Естествено — усмихна се Ву Айпинг. — Но аз го изпреварих. Презряният „гуай-лох“ Блустоун е в мои ръце, следователно вече мога да контролирам хода на събитията. А от вас, уважаеми министър-плъх, искам само едно — да ми докладвате веднага, след като Ши Зи-лин изпрати кодираното си послание до Митре!

— Това ще бъде козът, който ще използвам пред министър-председателя. В момента, в който Ши Зи-лин задейства финалната фаза на своя план, той ще се превърне в труп. Веднага след отстраняването му ще проведем чистка сред генералите, които го поддържат, и ще ги заменим със свои хора. Пипнем ли жезъла на властта, който от десетилетия бездейства в ръцете му, ние ще знаем как да го използваме!

— Решителното време настъпи. Скоро ще ликвидирам всички свои врагове и властта ще бъде изцяло в мои ръце!

Жанг Хуа крачеше с наведена глава и мълчеше.

Джейк наблюдаваше лицето на спящата Блис, полускрито под пухената завивка на едри цветя. Слънцето затопляше кожата му. Беше обърнал гръб на прекрасната панорама на Хонконг зад прозореца и я наблюдаваше с напрегнато внимание.

Чувстваше се особено, също като преди малко, когато дремеше под завивката редом с нея. Не можеше да се отпусне и да заспи, присъствието й го караше да бъде нащрек. Усещаше аромата на тялото й, докосването на гладката кожа, лекия й дъх върху бузата си. Блис спеше дълбоко, повдигането и отпускането на гърдите й го караше да изпитва усещането, че се потапя във водите на Южнокитайско море — там, край бреговете на остров Чонг Чау… В ушите му звучеше гласът на Фо Саан: Ба-мак … Открий пулсацията!

После, бавно и неусетно, потъна в дълбок сън. От години не беше спал така. Събуди се преди разсъмване с неясно чувство за вина, което го принуди да стане от леглото. Макар че му се искаше да лежи там, до Блис…

По характер това чувство беше напълно европейско и вероятно генетично наследено от майка му. Защото със сигурност не идваше от баща му. Джейк рядко мислеше за баща си, а когато го правеше, в съзнанието му из частта от „фу“ беше единственото нещо, което го свързваше с истинските му родители. Иначе имаше спомени единствено от Рут и Дейвид Мейрък — хората, които го бяха отгледали.

Пристъпи към прозореца и внимателно разгърна парченцето плат, което му даде Камисака. Вътре беше късчето от „фу“ на Ничиреншу. Да, то наистина беше другата част на неговото „фу“, подпечатано с императорския печат. Но как е възможно това?

Очите му се върнаха върху спящата Блис. Коя е тя? Нима е само момичето, с което си беше играл като дете? Не, тази роля отдавна принадлежи на миналото… Знаеше, че трябва да настоява и да получи от нея обещаните признания. Не обичаше да бъде в положението на човек, обграден с тайнственост, не понасяше въпросите, на които не може да получи отговор. Това със сигурност също е наследство от майка му… Атена Нолан Ши. Дори в предсмъртното си бълнуване тази жена отказа да каже името си. Отказа да произнесе и неговото — Джейк Ши…

После стана Джейк Мейрък. Но сега, с късчето „фу“, което тежеше в дланта му, той започна да подозира, че и други хора на този свят знаят истинското му име. Кои са те? Откъде го знаят? Доколкото беше осведомен, тази тайна пазеше единствено семейство Мейрък. За нея не подозираха нито Мариана, нито Тин…

„Фу“.

Събитията след нападението в къщата за „О-хенро“ сякаш непрекъснато се въртяха около късчето кехлибар: изчезването на Мариана, действията на Ничиреншу, появата на Блис дори… Тя знаеше за „фу“ и го посъветва да тръгне след него… Защо? Какво още знаеше?

Пристъпи навътре в стаята, сянката му падна върху лицето на Блис и тя отвори очи.

— Джейк…

Проговори, без да помръдне. Беше спала гола, над завивката стърчаха раменете и част от твърдите й гърди.

— Тази нощ спа добре…

Отново го прониза чувството за вина. С нея беше спал добре, далеч по-добре, отколкото с Мариана…

— Непрекъснато се мятах, сънувах кошмари — промърмори той.

— На два пъти се будих — кротко се усмихна тя. — Ти спеше като дете, дълбоко и неподвижно. Лицето ти беше чисто, без бръчките на тревогата…

Вълнение стисна гърлото му и той внимателно приседна на ръба на леглото. Тази жена беше в състояние да разтопи сърцето му само с думи. Как е възможно това?

Гледаше го с майчинска загриженост. Седна в леглото и сви крака под себе си.

— Искам да ти напомня за обещанието, Блис…