Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Той също говори добри думи за теб. — Наставницата се олюля от световъртеж, хвана с две ръце тояжката си, потърси рамото на момичето.

— Седнете сега да починете, да поприказваме — българинът се сети да ги покани, мушна писмото в джоба си, посочи към двата стола, близко до конашката вратница. Ненадейно през ума му мина, че жените навярно бързат. — И с кой керван ще стигнете Йафа?

Преди тримата да седнат на църковните столове и да чуе отговор на питането си, вратата се отвори и влезе владиката.

— Вдигам ръка и молитствувам, вас, чада божи, достигнали тази честна земя! — гласът му кънтеше, несъразмерен със стените и покрива на конака, та човек, преди да разбере душата, усещаше, че гласът на архиерея е даден от бога за назидание. Говореше църковнославянски и руски, но от много години живеене с йеромонах Онуфри, видеше се, разбираше българска реч.

— Честна земя ли казахте, ваше високопреосвещенство? — Наставницата изправи глава след думите му и се отпусна в стола. Изглеждаше съсипана, преуморена; под тъмната забрадка лицето й бледнееше. Владиката помисли, че от възрастта старицата не го е чула добре, затова повтори по-силно „честна земя“.

— Не смея да Ви пререкавам, Ваше преосвещенство, ала тъкмо тук искам да кажа: Много години живях, много друмища извървях по земята, но и до днес не зная кое наричаме честен живот или човешка правда…

Йеромонах Онуфри сви вежди, притвори очи, сякаш чу богохулство, затова побърза да я прекъсне:

— Ние, християните, дето четем богоучение и изпълняваме Христовата вяра, знаем кое е правда, кое — не е.

— Кое е правда? — старицата вече не искаше да се примирява, затова посочи вратата: — На прага чакат гладни, бездомни, размирни, окаяни… Без да сме сторили грях и да носим вина за нищетата им, те бяха готови да ни стоварят в прахта! — обратно на телесната немощ гласът на Наставницата излизаше силен, укоряващ, строг. Личеше й, че е вървяла по тежки друмища, търсила е християнската правда, но в една дреха не бе успяла да облече две непримирими души.

— В чувства, помисли, дела в нас всеки миг зрее плодът на раздора. — Онуфри вече не смееше да укорява, искаше да умири християнката: — Но нали нашият Учител е казал: „Блажени са изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“. Защо в душата на благочестивата госпожа е надигнат смут, забравила е човешкото примирение?

— Към тази земя тръгнах с надежда да намеря покой с поднебесните сили… — Наставницата искаше да продължи на глас, ала сведе глава в мълчание. Малки, безсилни й се струваха думите за ударите на кръвта й.

Архиепископ Никифор се окашля. Все още прав, мощен, богоозарен, той най-добре знаеше, че между хората не може да има вечно примирие щом боговете, на които служат, имат различна правда.

— Вярно е, че както тъмата и светлината се зачеват в една утроба, така истината и лъжата, мирът и раздорът живеят под един небесен свод — опита се да продължи неизречените слова на старицата, та да я подкрепи. — Но след всяко незнание кое е добро, кое — зло, не остава ли една богозаветна правда: по-добре е с шепи да пренесеш вода за жадния, а да не затуляш пред очите му кладенеца; по-добре е да превържеш раната на посечен човек, вместо да стоварваш отново нож върху тялото му; по-добре е да утешиш злочестия, да сееш живот и надежди — вместо смърт, неверие, злост.

— Отче, скланям глава пред тази истина! В помисли и дела цял живот копнеех да й служа. — Наставницата се вдигна от стола, пристъпи към архиепископа, поиска да целуне ръката му и се прекръсти: — За себе си намерих душевен покой — доколкото имах сили, давах буквите на безбуквени люде, отварях очите на слепи за знания християни, и малките дарове на човеколюбието бяха за мен превелика отплата. Но виждах как гладните, вече наситили своя глад, искат още и още, без да мислят за другите гладни — както имотният, събрал голямо имане, умножава богатството си от труда на нямащите… Кой може да бъде достоен съдник на човешкия род, щом и на честната Христова земя живее неправдата? — старицата наведе глава за покаяние. Очакваше мощният глас на владиката да се стовари върху й, ала вместо анатема за неверието, усети дланите му върху плещите си.

— Благочестивата госпожа навярно има нужда от покой, от дълги молитви… С какво мога да й помогна? — поиска да изправи раменете й.

— Ако Ваше високопреосвещенство издействува да остана в свещения на монахините манастир, бих служила Богу и бих раздавала на страдащите утеха…