Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

Когато керванджията шибна задницата на първото муле — да тръгва! — българите християни за последен път се обърнаха към заветния хълм, прекръстиха се й се заспоряваха подир кервана. Наставницата и Мадлена вървяха с тях до мястото, дето начеваше песъчливият път, сбогуваха се с далекодрумниците, рекоха им на добър път, а когато пътниците се скриха от взора на изпращачите, върнаха се обратно. По пътя старицата помоли съсухрен калугер да я упъти къде е конакът на руския владика Никифор, отделил се преди години от божигробското братство. Архиереят имал помощник българин, на когото българи пращаха армаган. Онуфри било монашеското му име, много грошове давал за сиромаси, та… Калугерът разбра ли, не разбра ли каквото питат, махна с ръка към Патрикханата и си продължи пътя — на ранина беше хладно, бързаше да се прибере. Двете българки се лутаха още някое време по улиците, питаха, разпитваха тук-там, разни ръце им посочваха разни посоки, та накрая, не щеш ли, се намериха пак на мегдана, дето първия ден след пристигането в Ерусалим по неволя гледаха свадата между разноверци.

— Навярно сме сбъркали? — Мадлена не искаше да повярва, че владиката и свещеникът раздават милостиня на размирните хора, отново събрани тук, отново с препирни и закани.

— Знаеш ли, може да не сме сбъркали — старицата опря гръб о стобора на отсрещната къща, после седна на някаква плоча да гледа към прага.

След малко конашката вратница се отвори, от нея излезе висок, светлообразен мъж, в архиерейски одежди без владишка корона. Трябва да беше над петдесетте, щото плещите му се виждаха леко прихлупени, а брадата и дългите до раменете коси, вече съвсем избелели. Щом го видяха, чакащите утихнаха в миг, подадоха към одеждите му ръце, а той започна да вади пари от кесия и да ги слага в дланите им.

— Да идем — Наставницата рече тихо, сякаш на себе си, тръгна към конака, пък Мадлена безмълвно по нея. Като наближиха сюрията и поискаха да си направят път към прага, крайните, чакащи милостиня, нададоха вик, задърпаха раменете на българите — да се махат от там! — и навярно биха стоварили върху тях юмруци, ако владиката не вдигна ръка. Гласът му, мощен и строг, в миг омиротвори злите човешки стихии. Мадленка вдигна вързопа, за да се види, че двете жени не чакат за подаяние.

— На ваше преосвещенство трябва да предадем армаган! — викна към прага, опита да размести с гърди народа, ала стената от гърбове не се отвори, докато архиереят не подаде ръка към непознатите — сиреч тълпата да стори път!

— Благодаря, ваше високо преподобие! — Наставницата първа стигна до прага, наведе глава, като да чакаше благослов; след нея наведе глава и Мадлена; щом духовникът направи кръст с ръка, даде им знак да влязат в конака, пък той остана вън.

Тихо, хладно беше в голямата одая с иконостаса и позлатен светилник пред него. О трите отвъдни стени бяха закрепени църковни столове, над столовете започваха стенописи, осветляващи човеколюбието на Христос. Гостенките отидоха първо до кутията за дарения, пуснаха в процепа й по два гроша, сложиха пред иконостаса бяла везана кърпа, а когато обърнаха очи към стените да гледат рисунките, от малка врата до иконостаса излезе свещеник на възраст и поздрави на български.

— Добър ден, преподобни отче, и добра среща! Ти трябва да си Онуфри — старицата се зарадва, сякаш Исус оживя на стената.

— Аз съм Онуфри — той също се просветли. — Защо толкова дни след Възнесение идвате?

Йеромонахът, дълги години живял в Ерусалим, знаеше, че българите гледат да дойдат при него на часа от пристигането си, та да им помогне в издирване на подслон.

— Две недели исках да те намеря, ала старостта ме събаряше, безсъние не даваше покой на душата ми. Дълъг, мъчителен за годините ми беше пътят от Плевен до тук…

— Благочестивата християнка от Плевен ли е? — йеромонахът попита свойски, лицето му, скрито зад гъста, черна брада се разшири от усмивка: — И друг път са идвали християни от Плевен.

— От Плевен съм… А девицата, която има милостта да се грижи за мен, е от Сливен. Мадленке, дай армагана на благочестивия отец!

Момичето измъкна от вързопа и подаде на духовника поднос за сладко и хвалебствена книга с писмо. Йереят обърна към светлината листа да прочете името на изпращача:

— От дядо хаджи Минко Ганьов е, дето беше лани тук. Благ, много благ християнин! — каза туй, което помнеше за плевналията. Дядо Минко наистина светеше с добрината си, щом сред стотиците тук прииждащи Онуфри не го беше забравил.