Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Не, не, по-добре е да видим хората от крайните махали! — без страх от боя между нечестивите поиска да вървят надолу.

Колкото повече се отдалечаваха от конака, толкова по-нетърпима ставаше ужасната смрад на кирпичените коптори, където най-бедните на Ерусалим живееха като нищи. Зарити в прахта, без дрехи, без вода да измият телата си, деца се боричкаха в мръсотията за парче хляб, а майките, безучастни, лениво ги гледаха.

— По-добре е било да не са се раждали! — Мадлена не скри почудата си от мизерията.

— Децата не могат да имат даже стремление към човешки разсъдък, щото майките им са безпросветни. — Наставницата се взря в лицето на жена, състарена от много раждане; голишарче някакво дърпаше пресъхналата й гръд, по ръцете й се виждаха рани.

— Защо чакат милостиня от чужда ръка, а не се заловят да работят земята наоколо? — Мадлена погледна към ниското, после обърна глава към Голгота. — Нима в подножието на Разпятието божие се стеле толкова глад, болести, немощ, разруха?

— В книгите пише, че така е било по тези места от векове. — Наставницата сякаш не чу питането на момичето, пък и да беше го чула, едва ли можеше да даде благоразумен ответ на човешкото неблагоразумие.

И наистина — тъй бе откакто се помни светът по тези места. Многоезични владетели влизали тук с похитителен огън и меч, след тях кръстоносци съсичали мирен живот и съсипвали храмове, после други могъщи водители превръщали тяхната слава на прах… И тъй — сякаш вовеки бе отредено да бъде — без мир!

… Дните около Възнесение Господне в Ерусалим напомняха библейска притча на живо и всяка година се изнизваха бързи като вода, минала между два камъка след голямата река на живота. Християните, дето нямаха много пари и не бяха виждали чужди земи, тук изпадаха в душевен възторг. Те повтаряха и на сън нощта с камбаните и песнопенията; шушукаха за играта, когато Исус мие краката на учениците си; тръпнеха от спомена за благоговейния миг, докоснали честното дърво на Разпятието… Последователите на Христовата вяра из целия свят копнееха да отнесат незаличимите мигове в своя земя, да разказват надълго и нашироко чудатостите на този град. Но понеже думите са безплътни, ваят бивалици — небивали, поклонниците влизаха в дюкяните да купят някой досегаем, зрим армаган. Най-често те даваха грошовете си за позлатени ерусалимски кръстчета или товареха топове червено сукно за празнични дрехи на родственици. По улиците гладни художници продаваха рисунки на Христос в Гетсиманската градина; хитри търговци предлагаха на купувачите свещена пръст от Голгота; пък стъкълце, с чудотворна вода за здраве и добра участ чинеше грошове колкото два топа сукно. Невъобразимо бе умилението от видяното и преживяното тук. Но в дните, докато керванджиите товареха самарите на мулетата за обратния път и пълнеха кесиите си с пари, християните усещаха как душата им, издигната до възбог, ненадейно се връща за подслон в същото малко, греховно тяло.

Българите, пристигнали преди две недели и останали в килиите на църквата „Св. Харалампи“, стъкмяха вързопи, а сърцата им преливаха от жажда по-скоро да стъпят отново на бащината земя. Наставницата не излизаше много-много от църковния двор и не бяха я виждали да купува някому армагани. Мадленка Кирилова й услужваше като родна, слушаше поучителната й реч, отвръщаше й кротко по нейна воля, а имаха ли разномислие по учението за Бога, човешкото тяло или размещението на звездите — пак говореха на тих глас, уважаващ светогледа на другия. Необяснимо за мнозина българи остана родството между старостта и калъпилия за бъдност живот на момичето. Необяснимо бе за онези, които в битието си тачеха само имането на кесията и имота. Колцина, дето в главите си носеха повече знание и разсъдък, бяха разбрали, че между сливенската мома и Наставницата бе запалено огънчето на голямо духовно родство… Това, че тези дни двете вървяха по общи пътеки из Ерусалим, все още не смущаваше никого. Ала когато Мадленка каза, че остава тук да служи на старицата, докато тя отново събере сили за обратен път към Родината, смая и мислещите. Какво бе накарало девицата да отсъди за себе си такава безизвестност? Кога ще се върне при свои, щом до неделя последните мулетарски кервани поемат пустинния път до пристанището на Йафа? Навярно би останала тук до идущия Великден, когато отново пристигнат българи? Но как и защо се отрече от щедростта на бащината си къща, за да остане в мрачна усамотена килия… Аха! Навярно както и други българи бяха сторили по-преди — тя искаше да остане зад зидовете на манастир и да раздава тук милостиня. Но никой не я попита така ли е, никой не охули деянието й, щото Наставницата наистина нямаше сили за обратния път, някой трябваше да помогне на дните й.