Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

— Много обич и дългове имах в живота, затова не тръгнах на младини — въздъхна по далечен спомен.

— Ще ида да потърся леген, ще донеса студена вода да натопиш нозете си. Вярвам, че ще ти просветлее! — Мадлена се обърна. На прага се събираха още българи за подслон.

На заранта, когато камбаните биха за утринна служба и новопристигнали далекодрумници влизаха в църквите, Наставницата не стана — умората тежеше в коленете и глезените й, а вдигнеше ли глава, събаряше я световъртеж. Към обед едва, щом Мадлена й донесе да пие лековита отвара от билки и намокри косите й с хладка вода, старицата се почувствува добре, поиска да излезе навън. И макар че над Ерусалим се сипеше задух, реши да не губи ден, а да върви по обетованата земя на юдеите. В малко вързопче сложиха хляб, сушени от лятото плодове, и наедно с други хаджии тръгнаха към Патрикханата да споменат имена за здраве и упокой… Много живи и мъртви носеше в паметта си Наставницата, та плати триста гроша на архимандрита, който пишеше из тефтерите и за всяко име вземаше осемнайсет или двайсет гроша.

— Прощавай, отче, забравих Таисия — върна назад ръката си, понечи да добави друго, ала някой я бутна да бърза и тя продължи.

Когато минаха край църквата „Св. Иван Продромос“, чуха българска реч на хаджии, дошли навярно предишните дни.

— Къде е пътят към Божи гроб? — без да отиде при тях, спря за миг да попита.

— Все нагоре — отвърнаха й учудени не толкова, че виждат българка по тези места, колкото от възрастта й.

— Нагоре? — тя вдигна забрадката, обърса потта от челото си. — Нагоре! — повтори, за да събере сили да тръгне отново.

Облечени в светски дрехи или монашеско расо, стотици християни се изнизваха по тесните каменни улички на града. Те носеха в ръцете си запалени свещи, шептяха разноезични молитви, напредваха бавно, вглъбени в себе си. Незаличимо за паметта беше това шествие. Слънцето пареше и беше задушно до изнемога; някои по-слабовати безмълвно се разделяха с човешките сили, други спираха край зидовете на къщите да се отморят.

— Да починем и ние — Мадлена притегли Наставницата към стобора на варосан дом, защото усети, че възрастната се задушава.

В този край на града къщите бяха по-големи и спретнати, видимо на по-заможни стопани, събирали дълги години пари от подслон на чуждоземци. В ниското пък се виждаха скупчени крайните махали с бордеи, където навярно живееха най-бедните. Тук-там сводове на църковни кубета пробиваха с кръстове маранята и се чуваше звън на камбани. Наставницата усещаше, че краката не я държат вече и не може да продължи нагоре.

— Сега ще се върна в килията да почина… до камъка ще стигна навярно утре — рече, поиска да тръгне сама назад.

— Ще се върна с теб — малката я хвана под лакътя да й помогне.

— Ти иди с другите, обратно мога да вървя сама — опита се да я напъти нагоре, усещаше моминското й нетърпение да стигне заветния хълм, но Мадлена се изхитри.

— Защо нашенци те наричат Наставница? — заговори я друго.

— Защото някой от тях навярно ме помни!

Множеството вървеше нагоре и пътят към църквата „Св. Харалампи“ беше труден.

— Ето някаква уличка без поклонници — Мадлена посочи в ниското, надникна да се увери, че няма никого и поведе спътницата си…

Преди да стигнат мегдана на малък градски конак, Наставницата седна на камък под клоните на смокиня. Щом развърза вързопа да извади кърпа, около нея изневиделица се скупчиха дечурлига арабчета: бедни, гладни, одрипани, мръсни, те я молеха за храна. Даде им де що намери из кесията грошове, даде им всичкия хляб и сухите плодове, и се прекръсти: „Богородице, добра ходатайко на дните ни, моли усърдно Сина, когото роди, да спаси тези деца от глад!“… Едва се измъкна изпод протегнатите им ръце и продължиха, пред вратата на юнашката вратница видяха сюрия народ — тук стари и млади чакаха подаяние. Между абисинци и правоверни бяха захванати крамоли; някои сред тях изглеждаха много болнави, други — настървени и зли, ги замеряха с камъни, после изваждаха ножове да защитят своята вяра.

— Защо? — старицата извика на глас, опита се да спре ръката на абисинец, вдигнал прът, а той изруга, стовари я с все сила в прахоляка, затича напред…

Капки пот се стекоха от челото й, спряха в гънките около устните, паднаха върху дрехите. Затвори очите си да не гледа безчинството, щото нямаше сърце за чужда неправда. Мадлена я хвана под мишците, опита се да я вдигне и като виждаше колко ожесточена става свадата между разноверци, зарида. — Да се върнем, Наставнице, по-добре да идем при свои! Мой бе грехът, че те поведох насам — теглеше я обратно.