Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

Следващите страници са съобразени с исторически събития и дати, но те са плод на фантазия — неповторими, горящи безсъници, които ме измъчваха: дълго. И на които съм благодарна.

Авторката

Беше месец май на 1810-а.

Пръстта миришеше на цветя и плодородие, а въздухът — на барут.

Миналата неделя граф Каменски 2 2 Главнокомандуващ руската армия при първото идване на русите в Плевенския край. разпрати вестоносци да тупат с тупало насред мегданите по градовете и да викат с цяло гърло — всички българи да се раздигат от къщите си, та турската войска да не граби от тях брашно и каруци!

— Боже, не стига ли немотията, ами война ни прати? — кръстеха се старите плевенци. На часа се хванаха да товарят покъщнина, дечурлига, дребен добитък, жито и тръгнаха с волски кола да дирят подслон другаде — кой където види. Никъде не ги чакаха.

Димитър не тръгна по върволицата; краката му свърнаха през лозята към Гривица и мислеше за момата на дядо Влайо. Задяваше Цвета три зими, та сега искаше да я поведе със себе си — знае ли накъде ще поеме тя без него, къде ще ги спре орисията, ще се срещнат ли някога пак? Той метна торбата на рамо и от рътлината край Плевен се обърна да види копторчето, което въздигна с братята си преди две недели, че да подслони невеста… Здраве да има! Все някога войната ще свърши и с Цвета ще се върнат в Плевен… Пак се упъти към Гривица и вече умуваше как ще бутне вратата на одаята и от прага ще каже на дядо Влайо: „Знаеш защо съм дошъл, дядо Влайо… Нали знаеш защо идвам?… Искам Цвета!“ — по устните му трептяха неизречените думи, а сърцето блъскаше ризата.

Никой в Гривица не разбра, че Цвета, най-малката дъщеря на дядо Влайо, този ден се жени — нямаше време за музика и сватбарски гощавки. Когато младоженците спряха пред църковната порта с китка полски цветя и конопени окърпени дрехи, поп Стефан вече криеше свещниците в каменната грамада на задния двор и надничаше през плета да види задава ли се войната. Нямаше и годежари. Свещеникът сложи Евангелието над главите на младите, благослови набързо с „Бог да ви пази!“, залости вратата и хукна към къщи да вземе попадиината — да бягат!

Това беше венчавката. До вечерта селото се раздига — всеки род към безизвестност. Само сватбарите в Долна Гривица ядоха качамак, пиха ланско вино, а по тъмно в сеновалчето до обора постлаха бяло платно за младоженците. Тихо, несмутимо трябваше да бъде в тази единствена нощ под звездите в двора на дядо Влайо.

Миришеше на неволя. Цвета извика подир моминството си, а Димитър положи цвете върху гърдите й:

— Честита да бъде за двама ни тази вечер! Знаеш колко те любя, Цвето…

Сладка и къса нощ.

Заранта драгинкото сложи червеното було на невестата върху ябълковото дърво, дето много ражда. По обяд се натовариха върху каруцата и поеха прашния друм към Търново.

През август, два дни преди света Богородица, русите победиха турската войска около Батиня. Мюсюлманите около Свищов и Русчук именуваха войната „батин кавгасъ“, а из Плевенско я знаеха като „чапаня“. Малко по-късно русите завзеха с бой и Свищов, но когато граф Воронцов влезе с войската си в Плевен, около сарая и укрепения хан нямаше българи да го посрещнат — плевенци бяха вече към Влашко; милееха за копторите си, сънуваха топлия чернозем, чакаха вест да се върнат, чакаха… Ала до зимата никой не проговори за мир. И не само. Ами щом войниците на граф Воронцов напуснаха града и поеха към Балкана, аскерите на Бошнак ага, разгромени, като бягаха от Русчук, намериха в Плевен опразнените къщи и влязоха там да изкарат зимата. Но през януари 1811-а русите, щом се върнаха в Плевен пак, с бой и барут, поразиха бивака на Бошнак ага така, че от него не остана помен!

При отстъплението си аскерите порутиха всички български къщи, градени години от християнски ръце!

Градът беше съсипан преди още в Букурещ да подпишат примирие. Преди да се върнат към родните къщи десетки семейства… Някои плевенци наистина събраха кураж и заприиждаха към порутените си коптори мудно, отчаяно, без надежда за дълъг покой.

Още щом разтовари конете, чорбаджи Георги Михайлов, управител на българите в града, се хвана да праща хабери по кираджии до всички напуснали: ако родените тук милеят за дворовете и за къщята си, ако мислят за преуспяването на бащината земя, нека на всяка цена да се върнат!

До есента на 1813 година се завърнаха стотина семейства. Хванаха се да извозват кирпича от опустошените зидове и стъкмяха грамади да печат кал с плява за нови къщи…