Мариана Тинчева-Еклесия - Сън срещу събота

Ама нали подир едно зло се изсипва и друго, още по-зло, след прокудата и войната в града влезе чума! Сякаш лоша ръка искаше да затрие и дух, и опора за идните дни, та подир столетия, когато летописци срещат името Плевен в тефтери и исторически календари, да се питат имало ли е или нямало хора по тези места. Градът опустя. Затвори се в уединение. Покрай дюкяните, около джамиите и ниската църквица „Св. Николай“ последни люде бягаха за спасение към водите на Вита. Тук бегълците се свираха в колиби от брястова шума, из бранищата или в речните подмоли, където водата ваеше пясъчни пещери, лягаха направо под сводовете им.

Димитър и Цвета, още не стигнали до чаршията след прокудата на войната, чуха, че трябва да бягат към Вита. Пристигнаха надвечер до реката и намериха завет в ниска, обърната към изгрева пещера по левия бряг. Денем ходеха да събират диви плодове и какво що намерят за ядене, надвечер рисуваха по стените на пещерата къща, която да захванат щом спре чумата и завинаги се върнат в Плевен. На Цвета по идеше отръки да рисува. В тези години я от бъхтане по каменливите пътища, я от тежка умора в чергарската работа, невестата не отима дете. Нощем боязливо се свиваше до Димитър и не смееше да продума за рожба; той също си мислеше за тази нерадост, ала мълчеше, не хвърляше укори против жена си. Не беше от онези мъже, дето не зачитат невестите си — голяма душа имаше този мъж! И работата, и силите му бяха за трима.

— Тази нощ или чумата ще ме вземе, или ще посея в тебе дете! — обърна се сънотръпен към Цвета. Тя от свян ли, от студ ли зъзнеше под черджето и под ронливия покрив на пещерата. — Няма чума, рожба искам да е! — надигаше се, щом усещаше още и още мъжка сила в себе си. Точно тази нощ му бе отредена да даде бъдеще от кръвта си. — Здраво дано е! — рече, па се прекръсти и заспа отмалял и блажен в студа.

С дълбоката зима, с благодатния сняг чумата позаглъхна, но се затри много народ. Първенците на Враца, под чиято духовна управа беше и Плевен, бяха пратили хабер до братството в Хилендарския манастир — монасите там да сторят няколко молебствия, та да се отвърне гневът божи от хората. Плевенци нямаха грях, че през 1800-та година даалиите, минали през града, порутили и божия храм „Света Параскева“. Сега клетите християни от кое зло по-напред да се крият? От сиромашията, от глада, от непрестанната суша или от гнева на аскерите?… Много от семейните родове, разпилени към Влашко и далечни села, не се върнаха повече. Други пък придойдоха с благи надежди и започнаха да орат земята.

С каруцата на дядо Петър Райкин последните бегълци се връщаха от Вита.

— Стооой! — Димитър дръпна юздите на коня и добичето закова копита в земята. Тук, дето беше вдигнал с братята си копторче, за да подслони невеста, беше останала само купчинка райска пръст — аскерите на Бошнак ага бяха сринали одаята с огнището. Цвета лежеше между ритлите на каруцата, но надигна глава и като видя пустоша, захапа ръката си и заплака.

— Невесто, не се кахъри, един ден ще имаме и сънища кротки, и нивичка хлебна, и ново ковашко огнище! — Димитър започна да храни с благи надежди жена си, а тя се смъкна от каруцата, хвана се да пренася пръст за ново копторче, че подир месец…!

На 12 май 1815 година върху рогозка в копторчето на Ковача изплака дете. Цвета в полушепот благодареше на бога, че най-сетне изпълни дълга си пред майка, пред мъж, пред многопохвалния корен на своя род, като се сдоби с това първо чедо!

— Анастасия ще бъде името й! — Димитър вдигна момичето към расото на свещеника в църквата и положи грош пред иконостаса. Беше денят за кръщене.

— Анастасия ли? — взря се в детето духовникът.

— Тъй, отче! — сведе и тяло, и памет пред самото Евангелие. — Моята майка се казваше Таса. Тя премина живота си в пост и недоимък, а като останахме отрано без тате, върху нея легна всичката тегоба…

Димитър не продължи на глас, защото думите на свещеника го изпревариха, но неколцина от старите люде, поканени в църквата, си спомниха: Една заран през 1800-та година Таса тръгна със синовете си към нивята, пръснати край манастира „Св. Георги“. Предната заран монасите бяха изпокрили кандилници и църковни потреби — бягаха от идващите кърджалии. При Бохот, в гората, даалиите видели калугерите и ги изтрепали до един! До вечерта съсипали и манастира. Таса, както се молела пред стените на църквата за спасение на божия храм, един душман я съсякъл в гърба, вечна й памет.

„АНАСТАСИЯ“ — свещеникът записа в църковната книга: „Първо, най-голямо дете от баща Димитър и майка Цвета“.