Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Сега Флорините очи наистина се просълзиха и това я разхубави много.

— И най-вече ви моля сърдечно, като най-милото същество на света — каза Флора, — ако можете да извините тази фамилиарност от страна на такава като мене която се движи в много различни кръгове от вашите да дадете на Артър да разбере че аз всъщност не зная дали всичко това между нас не беше просто глупост, макар и приятно по онова време но и мъчително и наистина мистър Ф. внесе промяна и тъй като обаянието се прекъсна, не можеше да се очаква нещо докато не започнем наново нещо което не може да стане поради стечението на различни обстоятелства и най-главно може би че не било писано, всъщност не искам да кажа че ако беше приятно на Артър и ако това бе станало естествено още в първия миг нямаше да се зарадвам много тъй като съм с весел характер и изпадам в меланхолия в къщи където безсъмнено папа е най-непоносимият представител на своя род и не стана по-поносим след като онзи Подпалвач го острига и превърна в нещо каквото в живота си не съм виждала но ревността не ми е присъща, нито пък зложелателството макар и с много недостатъци.

Без да може да следи отблизко мисис Финчинг в този лабиринт от фрази, малката Дорит разбра целта му и сърдечно прие доверието.

— Увехналият венец, мила — каза с голяма наслада Флора, — тогава падна колоната се срути и пирамидата е обърната с главата надолу на своя — не зная как го казват — не го наричайте замайване не го наричайте слабост не го наричайте лудост. Сега трябва да се оттегля в самота и да съзерцавам пепелището на отлетелите радости които няма да се върнат но като си позволя също и да платя за баничките които послужиха за претекст на нашия разговор ще кажа завинаги сбогом!

Лелята на мистър Ф., която бе изяла баничката си в тържествено мълчание и бе обмисляла някакъв план за жестоко отмъщение през цялото време от момента, когато привлече общественото внимание от стъпалата на директора, се възползува от настоящия случай да отправи следното пророческо обръщение към вдовицата на своя покоен племенник:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Флора напразно се опитваше да успокои тази изключителна жена, като й обясняваше, че ще си отидат у дома да вечерят. Лелята на мистър Ф. упорито отговаряше:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Като повтори искането си безброй пъти, вперила предизвикателен поглед в малката Дорит, лелята на мистър Ф. скръсти ръце, седна в един ъгъл на баничарницата и упорито отказа да се мръдне оттам, докато той не й бъде доведен, за да се изпълни съдбата му и да бъде метнат от прозореца.

При това състояние на нещата Флора пришепна на малката Дорит, че не е виждала лелята на мистър Ф. така оживена и така силна духом от седмици насам и че може би ще се окаже нужно да почакат няколко часа, докато неумолимата старица се поукроти; тя можела да се справи най-добре с нея, когато е сама. И така те се разделиха най-приятелски с най-добри чувства от двете страни.

Лелята на мистър Ф. устояваше позициите си като мрачна крепост и тъй като Флора почувствува нужда от нещо освежително, изпратиха човек в хотела за стакана, за който Флора беше вече споменала и който бе напълнен повторно. С помощта на неговото съдържание, вестника и добър подбор от банички Флора прекара останалата част на деня в най-добро настроение, макар че от време на време се чувствуваше затруднена от последиците на един глупав слух, който се бе пуснал между наивните дечурлига от квартала, че някаква старица се продала на баничаря да я смелят за банички и сега седи в магазина и отказва да си изпълни контракта. Това привлече толкоз много малчугани от двата пола, които привечер станаха причина за такова объркване в търговията, че търговецът много настоятелно започна да предлага да отведат лелята на мистър Ф. И така повикаха карета, в която благодарение на общите усилия на Флора и собственика тази забележителна жена бе склонена най-после да се качи, макар не без да си подаде главата през прозореца, и да иска „да й го доведат насам“ за известната вече цел; тъй като в същото време тя хвърляше зли погледи към Маршалси, можеше да се предположи, че тази удивително последователна жена под „него“ подразбираше Артър Кленъм. Това обаче е само предположение; точно кое беше лицето, което за успокоение на лелята на мистър Ф. трябваше да доведат насам и не доведоха, никога няма да се разбере напълно.

Есенните дни се изнизваха един по един и малката Дорит вече никога не идваше и не си отиваше от Маршалси, без да го види. Не, не, не.