Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— И аз съм твърде склонен към вашето мнение, мила — каза мистър Мийгълс, — и затова останах в тази мрачна стая, а не отидох при него. Тогава вероятно ще го видя малко по-късно. Но ще обясня какво искам да кажа, когато се върнете.

Тя излезе от стаята. Мистър Мийгълс погледна през решетките на прозореца и я видя, като излезе от портиерната и пресече двора на затвора. Той каза кротко:

— Тетикоръм, ела при мене за минутка, моето момиче.

Тя отиде до прозореца.

— Виждаш ли това младо момиче, което току-що беше тук — тази дребна, спокойна, крехка фигурка, която минава долу, Тети? Виж, хората се отдръпват да й сторят път. Мъжете — виж ги бедните, одърпани човеци — си свалят най-учтиво шапките и сега тя влиза във вратата. Виждаш ли я, Тетикоръм?

— Да, сър.

— Чувал съм, Тети, че някога я наричали детето на този затвор. Тук се е родила и прекарала много години. Аз не мога да дишам тук. Тъжно е да се родиш и да отраснеш в такова място, нали, Тетикоръм?

— Да, наистина, сър.

— Ако тя бе мислила постоянно за себе си и бе решила, че всички я презират зарад това място и й го натякват, тя щеше да води нещастно, а вероятно и безполезно съществование. Въпреки това, Тетикоръм, хората казват, че животът й е бил изпълнен с примирение, добрина и благородно служене на другите. Да ти кажа ли какво мисля, че се гледали тези нейни очи, за да добият този израз?

— Да, моля ви се, сър.

— Дълга, Тетикоръм. Започни да го изпълняваш от ранна възраст и изпълнявай го добре и няма случай, когато това да е изложило човека пред бога или пред него самия, каквото и да е общественото му положение или произход.

Те останаха до прозореца, където дойде и мама Мийгълс, и наблюдаваха затворниците, докато се завърне малката Дорит. Тя беше скоро отново в стаята и макар че бе оставила Артър спокоен, препоръча да не го посещават тази вечер.

— Добре! — каза мистър Мийгълс бодро. — Не се съмнявам, че така е най-добре. Тогава, мила милосърдна сестро, поверявам поздравите си във вашите ръце и съм сигурен, че не бих могъл да намеря по-добри. Утре сутрин заминавам пак.

Изненадана, малката Дорит го запита закъде.

— Мила моя — каза той. — Не мога да живея, без да дишам. Това място ми взе дъха и аз няма да си го възвърна, докато Артър не излезе оттук.

— Но как може това да е причината за вашето заминаване утре сутрин?

— Ще разберете — каза мистър Мийгълс. — Тази вечер ние тримата ще отседнем в някой хотел в града. Утре сутрин мама и Тетикоръм ще отидат в Туикнъм, където мисис Тикит, която седи с доктор Бакън на прозореца в гостната, ще ги вземе за привидения, а аз ще замина отново в чужбина да търся Дойс. Той трябва да дойде тук. Казвам ви, мила, няма полза от писане и планиране, и условни разсъждения по този или онзи въпрос отдалече. Нищо не ми струва да отида и да го намеря. Аз съм стар пътешественик и всички езици и обичаи са еднакви за мене — не разбирам никой от тях. И затова никога не изпадам в неудобно положение. Очевидно е, че трябва да вървя незабавно. Защото не мога да живея, ако не дишам свободно, а не мога да дишам свободно, докато Артър е в Маршалси. Аз се задушавам сега и едва мога да си поема дъха, за да ви кажа всичко това и да ви занеса тази ценна кутия до долу.

Те излязоха на улицата, когато звънецът започна да звъни, и мистър Мийгълс тръгна с кутията. Никаква кола не чакаше малката Дорит, което доста изненада мистър Мийгълс. Той й повика една карета, тя се качи и той сложи кутията до нея. От радост и благодарност тя му целуна ръката.

— Това не ми е приятно, мила — каза мистър Мийгълс. — Против разбиранията ми за справедливост е вие да отдавате почит на мене , и то пред портите на Маршалси.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Вие ми напомняте за времето… — рече мистър Мийгълс, внезапно помръкнал — но тя го обича много и прикрива недостатъците му, като си мисли, че никой не ги вижда — а той наистина има много връзки и е от добро семейство.

Това му беше единствената утеха за загубата на дъщеря му и кой може да го съди, че й отдаваше такова голямо значение?

Един хубав есенен ден затворникът от Маршалси, още слаб, но вече оздравял, седеше, заслушан в гласа, който му четеше. Един хубав есенен ден, когато златните ниви бяха вече ожънати и отново разорани, летните плодове бяха узрели и преминали, зелените пръчки на хмела лежаха на земята, обрани от пъргавите берачи, и ябълките се червенееха из овощните градини, а зърнестите плодове на самодивското дърво се червенееха между жълтеещите листа. В гората вече тук-таме се прозираха предвестници на подранилата зима; през пролуките между клоните гледката се откриваше рязко и ясно на есенния въздух не както през лятото, когато омарата я забулваше, като прашеца на сливите. И от морския бряг океанът не се виждаше вече задрямал на жегата, а искреше с хиляди очи, весел и оживен по цялата си шир — от прохладните пясъци по плажа до дребните платна на хоризонта — като листа, подгонени от есенния вятър.