Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

По това време мистър Хенри Гауън бе решил, че не му е приятно да се среща с тези Мийгълсовци. Той беше така внимателен да не дава никакви нареждания на жена си в този смисъл, но спомена на мистър Мийгълс, че личното му впечатление е, че не се разбират и затова ще е по-добре, ако учтиво и без никакви сцени и прочие се съгласят, че са чудесни хора, но по-добре да не се срещат. Бедният мистър Мийгълс, който виждаше, че не допринася за щастието на дъщеря си, като се оставя да бъде постоянно обиждан в присъствието й, рече: „Добре, Хенри! Ти си съпруг на моята рожба, ти ме измести от сърцето й и това е естествено; щом го желаеш, добре!“ Това споразумение донесе още една изгода, която може би Хенри Гауън не беше предвидил, а именно, че мистър и мисис Мийгълс сега бяха още по-щедри към дъщеря си, откакто започнаха да поддържат връзки само с нея и детето; по този начин неговата възвишена душа се намери с повече пари, без да се чувствува унизена от необходимостта да знае откъде идат те.

В такъв момент естествено мистър Мийгълс се залови за работата с голямо желание. От дъщеря си той разбра из кои градове се е скитал Риго и различните хотели, в които бе живял напоследък. Той си постави за задача да ги посети много бързо и предпазливо и ако някъде беше оставил неуредена сметка, някакъв пакет или сандъче, да плати сметката и да вземе пакета или сандъчето.

Придружен само от мама Мийгълс, той започна своето странствуване и срещна много приключения.

Най-големите му трудности идеха от това, че не разбираше какво му казват и провеждаше разпитите си между хора, които не разбираха какво им казва. Въпреки всичко с непоколебима увереност, че английският език е роден език на целия свят, само че хората не го разбират от глупост, мистър Мийгълс най-словоохотливо глаголствуваше с хотелиерите, влизаше в сложни обяснения от най-заплетен характер и напълно отхвърляше отговори на родния език на събеседниците на основанието, че са „глупости“. Понякога викаха преводчици, към които мистър Мийгълс се обръщаше на такъв специфичен език, че веднага ги сразяваше и те млъкваха, и ставаше още по-лошо. В края на краищата обаче кой знае дали загуби много от това, че не разбираше езика, защото, макар и да не намери никакви оставени вещи, намери толкова дългове и толкова разнообразни компрометиращи спомени, свързани със собственото име, което беше единствената му разбираема дума, че почти навсякъде го обсипваха с обидни обвинения. При не по-малко от четири случая заявяваха за мистър Мийгълс в полицията като авантюрист, негодник, крадец, но той търпеше тези обиди най-благодушно (като нямаше представа за значението им) и биваше най-позорно конвоиран до параходи и дилижанси, за да се отърват от него, а той, веселият британец, бърбореше през цялото време, уловил мама Мийгълс под ръка.

Но на свой език и по ум мистър Мийгълс беше ясен, прозорлив и упорит човек. Когато, както сам се изразяваше, беше „обиколил навсякъде“ чак до Париж и не бе постигнал никакъв успех, той не се обезсърчи. „Колкото по̀ се приближаваме до Англия, нали виждаш, майко — разсъждаваше мистър Мийгълс, — толкова по-голяма вероятност има да стигна до документите, та дори и да не ги намеря. Защото разумно е да се мисли, че той ги е депозирал някъде, където да бъдат скрити от хората в Англия, а същевременно да бъдат леснодостъпни за него самия, нали разбираш?“

В Париж мистър Мийгълс завари едно писмо от малката Дорит, в което тя казваше, че могла да поговори няколко минути с мистър Кленъм за този човек, който не съществуваше вече; и когато тя казала на мистър Кленъм, че приятелят му, мистър Мийгълс, който вече се завръщал и скоро щял да го посети, се интересувал да проучи нещо за този човек, ако може, той я помолил да каже на мистър Мийгълс, че онзи тип се познавал с мис Уейд, която тогава живеела на еди-коя си улица в Кале. „Охо!“, рече мистър Мийгълс.

Много скоро след това (колкото бе възможно по времето на дилижанса) мистър Мийгълс позвъни на пукнатия звънец, на пукнатата порта и тя скръцна и се отвори и селянката застана в тъмния коридор и рече:

— Е, сер, за кого?

В отговор на нейния въпрос мистър Мийгълс си измърмори, че имало нещо у тези хора от Кале, които все пак разбирали донякъде какво искате и вие, па и те самите, и отвърна:

— Мис Уейд, мила.

Тогава го въведоха при мис Уейд.

— Доста време не сме се виждали — каза мистър Мийгълс и се изкашля, — надявам се, че сте добре, мис Уейд.

Без да изказва някаква надежда, че той или кой да е друг е добре, мис Уейд запита на какво дължи честта да го види пак. В това време мистър Мийгълс изгледа стаята, но не забеляза никаква кутия.