Чарлз Дикенс - Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Тези деца са здрави на вид — отбеляза мистър Домби. — Но като си помисли човек, че един ден те биха могли да предявят претенции за родство с Пол! Отведи ги, Луиза! Искам да видя тази жена и съпруга й.

Мисис Чик отведе крехката двойка от семейството Тудъл и веднага се върна с по-яката двойка, която брат й бе наредил да се яви.

— Любезна моя — каза мистър Домби, като се обърна в креслото си с цялото си тяло, сякаш нямаше крайници и стави, — разбрах, че сте бедна и желаете да изкарате пари, като кърмите момченцето, моя син, преждевременно загубил това, което никой не може да му замени. Нямам нищо против да допринесете за благосъстоянието на семейството си по този начин. Доколкото мога да преценя в момента, като че ли заслужавате това. Но аз трябва да ви поставя едно-две условия, преди да влезете в дома ми в качеството си на кърмачка. Трябва да се споразумеем, че по време на престоя ви тук винаги ще ви наричат… да кажем, Ричардс — едно обикновено и подходящо име. Имате ли възражения да ви наричат Ричардс? По-добре се посъветвайте със съпруга си.

Тъй като мъжът й само се хилеше и хихикаше и непрестанно си запушваше устата с дясната ръка, като мокреше дланта си със слюнка, мисис Тудъл, след като го сръга два-три пъти напразно, се поклони и отвърна, че ако трябва да се откаже от собственото си име, това навярно ще се отрази върху заплатата й.

— О, разбира се — отговори мистър Домби. — Желая всичко да се свежда изцяло до заплатата. Да, Ричардс, ако станете кърмачка на осиротялото ми дете, искам винаги да помните това. Вие ще получавате щедро възнаграждение за изпълнението на някои задължения и през това време бих искал да виждате семейството си колкото е възможно по-рядко. Когато престанем да изискваме от вас изпълнението на тези задължения и престанем да ви плащаме възнаграждението, всички взаимоотношения между нас ще приключат. Разбирате ли ме?

Мисис Тудъл като че се съмняваше в това. А що се отнася до самия Тудъл, той безспорно нямаше каквото и да е съмнение, че се е объркал напълно.

— Вие имате собствени деца — продължи мистър Домби. — Сделката ни изобщо не изисква вие да се привързвате към моето дете или моето дете да се привързва към вас. Не очаквам и не желая подобно нещо. Точно обратното. Когато напуснете дома ми, вие просто ще сте приключили един договор за покупко-продажба, за наемане на труд и ще се отстраните. Детето ще престане да си спомня за вас и вие, ако обичате, ще престанете да си спомняте за детето.

Мисис Тудъл, с малко по-зачервени бузи от преди, отговори, че вярвала, че знае мястото си.

— Вярвам, че наистина е така — отвърна мистър Домби. — Не се съмнявам, че добре си го знаете. Действително всичко е толкова просто и ясно, че не би могло да бъде другояче. Луиза, скъпа, уговорете се с Ричардс за парите и тя може да ги получава когато и както й е удобно. Мистър еди-кой си, ако обичате, да поговорим за малко.

Застигнат от тези думи на прага тъкмо когато се канеше да излезе от стаята след жена си, Тудъл се върна и застана сам пред мистър Домби. Той беше силен, тромав, прегърбен, тежкоподвижен, рошав човек, с увиснали като чувал дрехи, с гъста коса и бакенбарди, чийто естествен цвят бе навярно подсилен от пушека и въглищния прах, със загрубели жилести ръце, квадратно чело, грапаво като кората на дърво. Пълна противоположност във всяко отношение на мистър Домби — един от онези добре избръснати, добре подстригани състоятелни джентълмени, гланцирани и чисти като нови банкноти, които като че изкуствено се ободряват и освежават под възбуждащото въздействие на душове от злато.

— Навярно имате син? — попита мистър Домби.

— Четирима, сър. Четирима и едно момиче. Всички са живи и здрави.

— Вероятно средствата едва ви позволяват да ги гледате — забеляза мистър Домби.

— Има само едно нещо на света, което средствата не ми позволяват.

— И какво е то?

— Да ги загубя, сър.

— Можете ли да четете? — попита мистър Домби.

— Не много, сър.

— Да пишете?

— С тебешир ли, сър?

— С каквото и да е.

— Мисля, че мога да пиша малко с тебешир, ако се наложи — отговори Тудъл, след като поразмисли.

— Вие — продължи мистър Домби — смятам, че сте на тридесет и две-три години?

— Смятам, че там някъде, сър — отвърна Тудъл, след като поразмисли пак.

— Защо тогава не учите? — попита мистър Домби.

— Ще го направя, сър. Един от синовете ми ще ме учи, когато порасне и изкара училището.

— Е! — каза мистър Домби, като го погледна внимателно и не много благосклонно, докато той зяпаше из стаята (по-точно по тавана) и продължаваше да си запушва устата с ръка. — Чухте какво казах на жена ви преди малко.