Чарлз Дикенс - Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Да, разбира се — с голяма готовност се обади мис Токс в този дух. — А колкото до вино — в неограничено количество, нали, Луиза?

— О, естествено! — отвърна мисис Чик със същия тон. — С малко ограничения, нали разбирате, скъпа, по отношение на зеленчуците.

— И туршията навярно — добави мис Токс.

— С тези изключения — продължи Луиза — тя може да си избира изцяло по свой вкус и изобщо да не се ограничава, любов моя.

— А после съвсем нормално е, нали разбирате — каза мис Токс, — колкото и да обича милото си малко детенце… уверена съм, Луиза, вие не я упреквате, че го обича?

— О, съвсем не! — възкликна мисис Чик великодушно.

— Въпреки това — продължи мис Токс — естествено е тя да прояви интерес към малкия си питомник и навярно ще оцени, че е чест да наблюдава как херувимчето, пряко свързано с висшето общество, ежедневно черпи сили от един и същ общ извор. Не казвам ли истината, Луиза?

— Несъмнено! — отвърна мисис Чик. — Виждате ли, любов моя, тя вече е напълно доволна и спокойна и се кани весело и усмихнато да си вземе довиждане със сестра си Джемайма, с малките си сладурчета и със своя добър честен съпруг. Нали, скъпа?

— О, да! — възкликна мис Токс. — Точно това се кани да направи.

Въпреки това обаче горката Поли ги прегърна всички поред с голяма болка, а след това се затича, за да избегне по-нататъшното си сбогуване с децата. Но планът й не се увенча със заслужен успех, тъй като третото по големина момче отгатна намерението й и веднага се устреми след нея по стълбите, лазейки — ако може да се употреби тази дума с неясна етимология — на четири крака. А най-големият син (когото в семейството наричаха с прякора Байлър 7 7 Байлър — в чест на локомотива — прякорът на младия Тудъл, леко изменен, идва от boiler — парен котел (англ.). — в чест на локомотива) затропа дяволски силно с крака в израз на мъка, при което цялото семейство го последва.

Множеството портокали и дребни монети, с които обсипаха всяко дете от семейство Тудъл без изключение, поуспокоиха първия силен пристъп на скръб и цялата фамилия беше бързо откарана до дома им в наетия файтон, задържан долу за тази цел. Под надзора на Джемайма децата се струпаха на прозореца и из целия път хвърляха портокали и монети. Мистър Тудъл предпочете да пътува отзад на мястото за слугите сред гвоздеите, тъй като бе свикнал най-много с този начин на превозване.

След като погребението на поминалата се дама се извърши изцяло по вкуса на съдържателя на погребалното бюро, както и на всички съседи наоколо, които обикновено са склонни да проявяват придирчивост в подобни случаи и са готови да се обидят от някои пропуски или грешки в церемонията, различните членове в дома на мистър Домби отново заеха съответните си места в домашната система. Този малък свят, също като големия отвън, притежаваше способността бързо да забравя умрелите си близки. И след като готвачката отбеляза, че господарката била кротка жена, а икономката заключи, че всички ги очаквала такава съдба, домакинът добави, че никой не допускал подобно нещо, прислужницата възкликна, че не можела да повярва на очите си и лакеят рече, че всичко било съвсем като насън, темата започна да остарява и те взеха да си мислят, че и траурът им е почнал да остарява.

За Ричардс, настанена горе като почетен пленник, зората на новия й живот като че изгря със студена и сива светлина. Къщата на Домби бе голяма и се намираше на сенчестата страна на мрачна, много аристократична улица с високи сгради, в района между Портланд Плейс и Брайънстоун Скуеър 8 8 Портланд Плейс и Брайънстоун Скуеър — улици в Уест Енд, където се намират богатите квартали на Лондон. В началото на 1830 година става модерно богатите търговци да живеят в тази част на града. От 1839 до 1850 година Дикенс също живее в този район на Девъншир Терас. . Къщата бе ъглова и в широкото пространство наоколо имаше мазета — те й се мръщеха с решетъчните си прозорци и й се хилеха злобно с кривогледите си вратички, водещи към кофите за боклук. Домът бе внушителен, но неприветлив, с полукръгла задна фасада, където имаше множество гостни стаи, гледащи към покрития с чакъл двор, в който две високи дървета с потъмнели дънери и клони по-скоро потракваха, вместо да шумолят, толкова изсъхнали от пушека бяха листата им. През лятото слънцето огряваше улицата само сутрин около времето за закуска — тогава то се явяваше заедно с цистерните за поливане, вехтошарите, продавачките на мушкато, с човека, поправящ чадъри, и този, който вървешком подрънкваше звънчето на холандския часовник. А после то бързо се скриваше, за да не се покаже повече през деня. След това идваха музиканти и пътуващи марионетни театри и улицата трябваше да търпи ужасните латерни и белите мишки, а от време на време — таралеж за разнообразяване на програмата. Накрая икономите, чиито господари вечеряха вън, заставаха пред вратите в здрача, а фенерджията всяка вечер претърпяваше неуспех в опитите си с газово осветление да придаде на улицата по-приветлив вид.