Николай Теллалов: Ангели пазители

Точно отсреща се намираше площадчето и читалището, чиито два самотно светещи прозореца тъкмо угаснаха. И чешмичката. Но — вече с паметник. Бившият офицер-химик се мъчеше да проумее отношението си към монумента и го разглеждаше с малко объркан израз на лицето. Щръкнала каменна грамада, изядена от шупли като язви, все едно представляваше солиден къс вкаменено дърво, което преди милиони години е гниело и давало храна на едри праисторически червеи. Заради студеното време, издяланото корито на чешмата беше заковано с шперплат. Не кой знае колко естетично, но пък разумно — снегът се бе стопил навсякъде из долината преди две седмици, но пролетта не бързаше да идва, зимата упорито вкопчваше мразовити лапи в цялата страна, навярно отчаяна, че времето й изтича. И сигурно грозните кариеси по паметника бяха удобни да заклещи в тях ноктите си и да не се предава пред слънцето, което с всеки изминал ден се катереше все по-високо и по-високо по небосклона. Вероятно същата тази зима пращаше ниски сиви облаци, които да я скрият поне още мъничко от сгряващите лъчи, да й спечелят още време…

Определено скулпторът също е действал така — отчаяно е терзаел камъка с длетото си, бързайки да свърши нещо, за което е имал само смътна идея. Като че ли не бе успял в начинанието и накрая просто бе зарязал монумента недовършен — със загатната за човешки торс горна половина и нещо като лице с вдлъбнатини, които при наличие на по-контрастни сенки сигурно по-категорично биха очертали очи, уста… А така личеше само овалът на уж лице, гърбицата на носа…

Челото определено е било високо, реши меланхолично бившият офицер, а косите — дълги. Да, имал е и брада. Няма как другояче — нали изобразяваше монах, доброволен отшелник, избягал далеч от хората в пещерите на планината, в подножието на която сега се намираше малкият провинциален градец…

— Как ви се струва?

Мъжът се обърна. Възрастен дядка с разкопчано палто. Сив вълнен костюм отпреди двайсет години, кариран червено-черно-бял шал, ръчно плетена жилетка под сакото. Пазарска чанта. И един нелеп детайл — младежка скиорска шапка с емблема-лого на фирма за спортни стоки. Типичен пенсионер, може би бивш даскал. В дебелите му очила се отразяваха премигващите лампи на уличното осветление, които бяха подхванали безкрайната си борба със сумрака, настъпващ неусетно, на пръсти.

— Вие преди малко излязохте от читалището — отбеляза бившият офицер. — Ей онези прозорци угаснаха одеве. — Той пъхна ръце в джобовете си и посочи с кимване към сградата, която стоеше като фон на паметника в края на площада.

— Наблюдателен сте — одобрително промълви пенсионерът. — Там е библиотеката. Работя в нея. Може да се каже — скромно подчерта той, — че съм я организирал. Имаме доста томове и много добри заглавия… Не сте тукашен.

Не беше въпрос, но мъжът потвърди. Естествено, в това малко градче, кажи-речи просто по-голямо село, пришълците навярно бият на очи. И стават прицел на въпроси. Нормално за дълбоката провинция — други нрави, други обичаи. Не като в големия град.

— Роднини ли имате тук? Сигурно ги познавам.

— Не. Катастрофирах и колата ми сега е в сервиза… Просто пътувах покрай Манастирище.

— Съжалявам. Гледам, че не сте пострадали, нали?

— Не е нещо сериозно… Знаете ли, не е чак толкова зле. — Имаше предвид паметника. — Може би леко потискащ, ако си в тъжно настроение, но пък…

— Не бих го нарекъл точно „потискащ“ — отвърна посърналият възрастен мъж. Мрачно измерваше с очи изваянието. — По-скоро подчертава колко чужд е бил този човек, Отшелника, на останалия свят. Толкова чужд, че е тръгнал да се крие от останалите човешки същества. Друго послание тук не се вижда!

— Но като монах се е молил за хората — неволно възрази мъжът. — Бил е неговият начин, може би нелеп, да бъде полезен. Може да не е бил в състояние да понася страданията наоколо. Струва ми се, че скулпторът се е помъчил да внуши точно това — тленността на всяка плът, че тя накрая става грозна, а само душата е вечна…

— Уви — жлъчно се намеси библиотекарят, — и да е било замислено от занаятчията, дето се пише скулптор, не го е предал както трябва! Къде ТУК виждате ДУША?! О, няма нужда да се ядосвам… Впрочем, вие вярвате ли в безсмъртието на душата?

Бившият офицер се засмя.

— Не искам да ви прозвучи грубо, но всъщност — не, не вярвам.

— Аз също. Просто смятам, че душата не може да бъде убита толкова лесно, колкото тялото… Значи, знаете легендата за Отшелника? — поинтересува се прозрачно нехайно, дори сякаш малко ревниво.