Николай Теллалов: Ангели пазители

Пришълецът плъзна силови нишки, за да стабилизира разпадащото се вследствие на смъртта на живеца съзнание. Съзнание, вече превърнато в присадки към контурите на агресора. Преди всичко нападателят се погрижи да възстанови контрола над тялото, прецени възможностите му и накара гостоприемника да се отдалечи от точката на овладяването по възможно най-бързия начин и в посока, противоположна на евентуалния противник. Обектът се справи, като само след няколко дължини на тялото си престана да се натъква на препятствията — неподвижни живи форми, извличащи храна и енергия от почвата, водата и слънцето. Наоколо вдигаха акустична врява и също се отдалечаваха подобни на гостоприемника мобилни живи обекти, малко по-висши от неподвижните форми.

Нямаше време да анализира всички постъпващи от сетивата вътрешни и външни данни, но агресорът отдели няколко кратки мига, преди отново да се съсредоточи върху управлението на гостоприемника, за бърза преценка на ситуацията.

Все пак беше изчислил местоположението на основната мишена правилно. Само така се обясняваше присъствието на щит в съзнанието на по-висшия набелязан гостоприемник. Противниковата единица се бе обградила с неволни и несъзнателни пазачи — обичайната зона за подсигуряване.

Агресорът си отбеляза актуализиране на тактиката предвид евентуалното му засичане от противника, макар да нямаше сигурни данни, че е задействал алармите. Съперникът се намираше в движение, затова го следваха или кръжаха край него обекти с щитове. В базата си врагът навярно бе поставил капани и аларми и по статичните биообекти. Сериозно окопаване.

Повторната атака трябваше да стане преди съперникът да се е прибрал в крепостта си. Но засега на пришълеца му се налагаше да изпълни типовия алгоритъм за действие при подобна ситуация — да бяга.

А после — да открие по-подходящ гостоприемник, чрез който да реализира ликвидирането на чуждата бойна единица.

— Докторът мисли, че оня ще прескочи трапа — каза полицаят.

Мъжът седеше на бордюра до ладата си и въртеше разсеяно мобилния телефон, с който успя да извика пътна полиция и линейка. Сега оставаше да дойде и влекач от пътна помощ… Сепна се:

— Моля?

— Казвам, че според лекаря, животът на шофьора на камиона май е вън от опасност. Следите от гумите потвърдиха вашата версия. Засега по всичко личи, че вие нямате вина за произшествието.

— А какво му е станало?

Униформеният сви рамене.

— В болницата ще кажат. Не мирише на алкохол, по-късно ще видим какво ще покаже кръвната проба. Добре, че сте го измъкнали, щял е да се задуши, казаха лекарите… А вие, без колан ли карахте?

— Не. С колан. Защо?

— А раната на челото? — строго попита полицаят. — Откъде е? Треснахте се във волана ли?

— Не! Одрах се в шипките, докато го влачех нагоре — обясни мъжът и показа ръцете си. — Ето, имам още драскотини.

— Шипки. — Полицаят се озърна назад. Кимна. — Идете да ви сложат лепенка, йод, докато линейката не е заминала… И елате с нас до участъка в Манастирище да дооправим актове-мактове, формалностите. И ще е добре да минете през поликлиниката.

— Автомобилът ми…

— От „Пътна помощ“ пак в Манастирище ще го закарат, точно до мевере-то е сервизът… Ще ви излезе по-евтино, отколкото в окръжния град, който е и по-далече. А, ето я и пътната помощ. Имате застраховка, нали?

— Застраховка имам, но според мен виновен е камионът, а нали и вие смятате така.

— Това ще се реши по-късно и нас пряко не ни засяга. Сигурно ще отсъдят във ваша полза, но заради пътната помощ питам. Иначе ще искат веднага пари на ръка.

— Имам да дам и на ръка… — Мъжът присви хлътналите си очи към оранжевия влекач. Потърка с длан твърдата си, красиво очертана брадичка. — Добре! — взе решение той и се изправи. Залитна, подпря се на задната врата на колата си, после тръгна — първо към линейката, която се канеше да потегля.

— А вие защо не пътувахте по магистралата? — четвърт час по-късно се поинтересува полицаят, обръщайки бузестата си физиономия към задната седалка, където седеше водачът на пострадалата лада. До него лежеше сак, от който се подаваше черно куфарче за документи. Полицейската кола, вносен и добър за предназначението си модел, тъкмо обръщаше на шосето.

Мъжът вдигна рамене. Озърташе се да види как закачат автомобила му за оранжевия влекач на пътната помощ.

— Просто така. Стотици пъти съм минавал по магистралата. Стана ми интересно да видя какво е насам. Май има вилна зона…