Николай Теллалов: Ангели пазители

Нищо. Ще има нови. Удоволствието да твориш, оформяш и променяш. И съжалението да изхвърляш несполучливите варианти… заради което и те отсядаха в кашони и сандъци.

— Бива — одобри накрая съквартирантката. Художничката не откъсваше очи от портрета. Кимна благодарно. Приятелката не хвалеше, нито критикуваше напразно. — Само че…

Художничката се наежи вътрешно. Съквартирантката се изправи и се приближи. Допря буза до рамото й.

— Хубав мъж. Мъж отвсякъде. Само че така както си ги рисуваш идеалните принцове, защо отпращаш реалните?…

— Не са принцове.

— И свинари да са. Този тук надали ще те стопли наяве… Така и ще си останеш — с кукли, картини… и сънища. — Приятелката въздъхна. — Ето, намерих това в пощата. За теб. Къде е този град — Манастирище? Някъде на майната си?

— Уха! — Художничката се завъртя и грабна писмото, полюбува му се минутка и чак тогава скъса плика. Пробяга с поглед по изписания на ръка лист. И грейна. — Стана! Стана! — провикна се високо.

Съквартирантката се усмихна.

— Това да не е…

— Аха! Най-после ще правя това, за което съм учила!

— Кукломайстор в дълбоко провинциален куклен театър? Блестяща кариера… Дай да видя. Опа… Тук пише, че театърът тепърва се основава… Какво толкова се радваш?

— Защото ще е МОЙ театър. Няма значение къде се намира. И още по-добре, че е съвсем нов-новеничък. Мисля… да си събирам багажа!

Съквартирантката я погледна стреснато.

— Ти не си с всичкия си… Чакай малко, защо първо не отидеш да видиш на място какво е положението! Вечно хукваш презглава нанякъде! А после — нищо… Не, знаеш ли какво? АЗ ще дойда с теб. Дори ще те закарам с колата на брат ми.

— О, няма нужда…

— Знам от какво има нужда! Хем и аз ще се поразсея. И ще те наглеждам да не се натресеш в някоя глупост. Или да не тръгнеш пак да изпускаш питомното, ако късметът е решил да се ухили широко този път… Че ти си една… „Лека нощ“ му пожелала! Да го беше оправила, пък после го изритвай навън, ако не струва!… Ей! Какво ти е?!

Художничката, бяла като платно, търсеше пипнешком къде да седне. Приятелката й я придържаше за раменете.

— Няма нищо… призля ми изведнъж… ето, оправям се.

Съквартирантката втренчено я гледаше. Обади се със свадлив гласец:

— Ти яла ли си нещо от снощи, ма? Тц? Идвай веднага в кухнята! Не, стой тук. Сега ще ти донеса нещо. И няма да те оставя, докато не изядеш всичко! Ясно ли е?

През насълзените си очи художничката виждаше портрета. Лицето на нарисувания познат непознат сякаш бе изкривено от болка. И може би му липсваше кървяща драскотина на челото…

Директното нападение срещу непознат докрай тип противник не беше печеливша тактика, затова Елиминиращата оперативна единица се прицели към сходен с този на съперника си гостоприемник, който се движеше срещу основната мишена. Предварителният разчет показваше, че ще има достатъчно време за овладяването на гостоприемника, бегло запознаване с ресурсите и възможностите му, а после — за незабавно поразяване на противниковата единица, преди да е успяла да се усети.

Изпреварващото планиране нямаше грешки или пропуски. Проблемът се оказа в управляващата структура на гостоприемника.

Съзнанието на нападнатия в първия момент прие агресора в податливата си микровселена, но едва ЕОЕ пристъпи към ужилването и анихилирането на своя естествен аналог, живеца на гостоприемника, чието място да заеме, нападнатият оказа неочаквана съпротива. Нямаше никакви данни, че живецът на чуждото съзнание е способен на такъв отпор.

Нищожните отрязъци време, през които стана сблъсъкът, така и не завършил със същинска схватка и желан резултат, позволиха на пришълеца да абсорбира в ограничения обем на собствените си паметни клетки редица смущаващи данни. Моменталният логически анализ откри, че съзнанието на избрания за гостоприемник биологичен обект бе защитено с външно генериран щит. Той не позволяваше на живеца да се справи с нападателя, но правеше превземането по-рисковано и издайническо. Агресорът светкавично прецени обстановката и реагира съвсем навреме, преди нишките на щита да са задействали алармените контури, а навярно — и свързаните с него капани. Пришълецът спешно напусна неосъществения гостоприемник и хлътна встрани, трескаво търсейки друг, незащитен обект, когото да овладее, и да се спотаи, да се подготви за контра-контраатака. При тази маневра нямаше голям избор.

Сполучи да попадне на що-годе приемлив гостоприемник, който се оказа низша твар с бедни ментални ресурси, но достатъчно добри сетива, чрез които пришълецът можеше да възприеме физическия свят. Тялото на гостоприемника се вцепени, докато агресорът унищожаваше живеца му, мъчейки се да овладее катаклизма в мащабите на дадената микровселена, настъпил в резултат на убийството. Важно бе отзвукът от гибелта на живеца да не проникне навън, като по този начин демаскира нападателя пред намиращия се твърде близо противник. Но наоколо имаше доста малки и големи същества, които умираха, и фоновият шум от тяхната гибел се оказа достатъчно добро прикритие.